Цончо Родев
И стана ден (8)

7.

Ръката на Мустафа ага, която поднасяше филджана към устните му, спря по средата на пътя си и остана така, сякаш увиснала във въздуха.

— Я повтори, я повтори, Спиридоне! — каза. — Как ни е нарекъл Бяно Абаджи?

— Ще ме извиняваш, ама тази дума беше… серсеми, мюдюр ефенди.

Градоначалникът на Сливен нито пред своите, нито пред християните минаваше за особен акъллия, но в този случай прояви неприсъща за него съобразителност, като попита недоверчиво:

— И как стана тъй, че старецът хем ни е нарекъл серсеми, хем ти е лепнал шамар? Нещо не се вързват работите, Спиридоне.

Ако Спиридон трябваше да се опише с една дума, тя непременно щеше да бъде „зализаност“. Наистина всичко в него беше зализано, сякаш облято в шарлаган — опънатата назад черна и лъскава коса, претенциозните мустаци, лицето, което дъхтеше на ливанто, дрехите. Сега, изведнъж разбрал, че се е увлякъл в лъжите си или е подценил мюдюрина, той, за да спечели време, прекара длан по гладко сресания си перчем, после се постара да кимне убедително:

— Не понесох да обиждат така вас, уважаваните управители на града и санджака, мюдюр ефенди. И когато му възразих, че нивга досега таквиз способни мъже не са били начело на Сливен, той най-неочаквано така ме халоса, че, виж, ей този кътник се разклати и сетне изпадна от само себе си.

Мустафа ага остави недопитото си кафе на масичката, дълго и с видимо усилие размисля над чутото, сетне каза бавно:

— Тешекюр едерим^[1], че си ни защитил от оплювките, Спиридоне. Ама ако слушаш мене, не е трябвало да го правиш. Ти получаваш платата си от нас — и то добра плата, — не за да се караш с тоз-онзи, а само да слушаш и да донасяш. Няма да е кой знае какъв кярът ни, ако ти влизаш в спор за щяло и нещяло, пък от това гяурите подразберат, че служиш нам.

— Може и да си прав, но в края на краищата и аз съм човек — изкуствено се разпали Спиридон. — И нервите ми не са от желязо. То се понася, понася, ама чак да се храчи по тебе, по Хайдар бей!… Или що — Бяно Абаджи да се чувствува защитен от белите си коси и да плещи врели-некипели, пък аз да му мълча, че и евалла да му казвам, така ли? А, не, туй не го мога, мюдюр ефенди.

— За Бяно Абаджи и за храчките му ти не се кахъри, чоджум — зауспокоява го Мустафа ага. — Аз ще докладвам на мютесарифа и той ще си получи заслуженото. Но запомни за в бъдеще: има ли кабахат, ще има и наказание, ала наказание от нас, не от тебе. Сега ще се събираме при Хайдар бей и аз ще му разкажа всичко от игла до конец. Ама ти почакай тука, чоджум. Зер може мютесарифът да поиска някои неща лично от твоята уста да ги чуе.

… Когато влезе в одаята на мютесарифа — в турския език нямаше дума за „кабинет“ или „работна стая“, — там бяха вече всички, които в понеделник сабахлен се събираха да обсъдят новините и да премислят работите на града и санджака, че и един в повече: Мехмед Халис бей.

Мустафа ага не се изненада, като го видя. Този Халис бей заемаше някакво съвсем особено място всред правоверните в Сливен. Ако не се брои, че — от кумова срама — се водеше член на меджлиса, не беше на никакъв пост и затова изобщо не можеше да се равни на другите присъствуващи — на миралай Хюсеин бей, управителя на фабриката, на самия него, Мустафа ага, че дори и на глуповатия кадия, който по акъл и постъпки си бе извоювал прозвището Келеш Осман. Беше безделник и гуляйджия, който един по един разпродаваше имотите си, получени в наследство, и ги прекарваше през гърлото — своето и на тайфите, които винаги се намираха за муфтанджилък край трапезата му. Но в същото време този Халис бей беше внук на нявгашния аянин Тахир ага, споменът за когото още караше сливналии да стават на крака, та почитта към всесилния дядо някак от само себе си преминаваше и към непрокопсания внук. Почит в конака, дваж по-голяма всред населението. Тя му отваряше всички врати, предизвикваше да бъде срещан с теманета или свалени калпаци, прощаваше му волнодумства, начесто преминаващи в злоезичия, за които всеки друг би опитал твърдостта на дюшемето в хапуса.

Мюдюринът поздрави и поседна на обичайното си място на миндерлика срещу прозореца. Отговориха на поздрава му, но без да прекъсват разговора си. А той, разговорът, беше пак за същия Бяно Абаджи. „Ама че работа! — каза си Мустафа. — Днес целият конак сяда и става все с туй име на уста…“ Вярно, с това име на уста бяха и тримата първенци в одаята, само че говореха за друго — как вчера Бяно Абаджи, наспроти годините си, се наврял под гредите на срутения мост, та избавил някакво момче от Клуцохор. Халис бей, нали единственото му занятие бе да скита нагоре-надолу из града, бе научил подробности около случката и сега я разправяше тъй увлекателно, сякаш тя бе станала пред собствените му очи. Другите го слушаха, цъкаха с език и неведнъж вмъкваха по някое „Аферим!“ в разказа на бея.

— Не съм учуден — със смес от уважение и възторг рече Хюсеин бей, когато Халис завърши. — Бяно Абаджи бе един от първите българи, с които се запознах, когато получих назначение в Сливен. И още тогаз ме порази с благородството си. Този човек може да легне под гредите, за да избави един злощастник. А на силата му!… Е, ние, дето се възхищаваме и славословим някакви си пехливани по сборищата като Тако Терзобаслията, трябва паметник да вдигнем на тогова, дето стар, пък е дал урок на толкоз млади. И силата си да използува да върши добро, не да спечели някоя юница в борбите…

„Християнщина! — презрително помисли Мустафа ага. — Хюсеин може да се е въздигнал в султанов миралай, ала отвътре си е останал довчерашният християнин… Че и с европейски мурафетчилъци…“

Не беше голословно обвинение. Хюсеин бей, човек със ситно къдрава черна брада, седефени зъби и масивен и леко изгърбен нос, който издаваше арменския му произход, само преди година бе преминал към правата вяра, но по мислене си бе останал християнин, а по обноска — европеец, където бе получил образованието си.

— Ами че какво пък — побърза да се присъедини към мнението му Келеш Осман, — да речем на мютесарифа поне един лийакат нишанъ̀^[2] да му издействува от Стамбул.

Мустафа ага реши, че е дошло време да се намеси:

— Аз ще ви кажа нещо друго за същия Бяно Силдар, ефендилер. Пък като ме изслушате, вие пак издействувайте лийакат нишанъ̀ или, хм, вдигайте паметници. — И той разправи онова, което преди малко бе научил за Бяно Абаджи, като само благоразумно премълча истинското занятие на Спиридон. И завърши: — Е, какво ще речете, ефендилер?

— Ще река — избърза с отговора си Хюсеин бей, — че съм учуден мюдюр ефенди. Човек на храбростта и доблестта като Бяно Абаджи не е способен на мюзеверджийства и джавкане от тъмното или по кьошетата. Ако пък наистина ни има за серсеми, ще дойде и ще ни го каже право в очите… Но страх ме е, че сетне и ще докаже серсемлъка ни…

— И все пак го е рекъл — с хъс настоя Мустафа ага. — И не само го е рекъл, ами е избил зъб на оногова, който ни е защитил.

— Че тогаз трябва да ми го предадете на мене — люшна се в новата посока кадията и се постара да придаде строгост на физиономията си. „Постара се“, защото всякакво изражение трудно се отдаваше на това лице: широко — по-широко, отколкото високо, — сякаш докато е расъл, са държали главата му притисната между две дъски отгоре и отдолу; при притискането трябва да са посплескали и гънките на мозъка му, защото по акъл кадията хич не блестеше, а поста си дължеше на тлъстия рушвет, който баща му, богат чифликчия от Татар-Пазарджишко, бе изсипал в джоба на двама-трима везири. — За такъв непокорник съд и зандан, ако не и бесилка…

— Ама как ще го обесиш, кадъ̀ ефенди? — със смес от присмех и раздразнение попита управителят на фабриката. — С лийакат нишанъ̀ на гърдите или без него?

Докато Келеш Осман пулеше очи и се чудеше как да отговори на тази нападка, от другата му страна го подхвана Халис бей:

— Като ви слушам, та се сещам една стара лакърдия — каза със свойствената му шибаща провлеченост. — Али съдел Хасан, загдето го обидил, серсемин го бил нарекъл. Кадията попитал Хасан: „Вярно ли е бе, Хасане, че си казал серсемин на Али?“. Пък Хасан отговорил с такова слово: „Не помня да съм му рекъл, кадъ̀ ефенди, ама тъй както го гледам, нищо чудно и да съм му го рекъл…“

Хюсеин бей прихна в смях, Мустафа ага напрягаше ум да разгадае смисъла на приказката, а Келеш Осман само се свиваше безпомощно, та плоското му лице изглеждаше още по-плоско.

— Ще благоволиш ли да разтълкуваш лакърдията си, Халис бей — след дълго напъване помоли мюдюринът. — Не разбрах смисъла й…

— Не е сложен, Мустафа ага, хич не е сложен. Аз не вярвам Бяно Силдар да ни е нарекъл серсеми, туй не му приляга. По̀ ми се види туй да е насъскване от зложелател. И ако ние се хванем на насъскването, тогаз ще се покажем точно такива серсеми, каквито уж ни бил описал Бяно Абаджи.

— И в такъв случай той ще да е казал една истина — допълни миралаят, — а никой не може да съди някого за изречена истина.

— Туй ще го видим — нацупи се мюдюринът. — Аз ще доложа на Мехмед Хайдар бей, пък нека той да отсъди серсеми ли сме, не сме ли.

Не им се наложи да чакат дълго. Отсрещната врата, която водеше към частните покои на мютесарифа, се отвори и той, във видимо добро настроение, се появи в очертанията й. Деветдесет и девет на стоте мюсюлмани от неговия ранг биха изчакали раболепните метани на подчинените му, но той не беше суетен на дребно, та поздрави пръв:

— Аллах керим^[3], отново се събираме живи и здрави, ефендилер. — Те понечиха да станат и да го посрещнат с теманета, но той с широк жест ги прикани да останат по местата си. — Изпихте ли си кафетата, или ме изчакахте?

Докато заемаше място между тях, отговори му Халис бей:

— Изчакахме те, мютесариф ефенди. Решихме, че ако ти поръчаш кафетата, те ще бъдат по-тежки и по-сладки, по-мераклийски сварени.

Засмя се Хайдар бей, пък плесна ръце и нареди на влезлия слуга да донесе пет „тежки-сладки, ама не на огън, а в пепел сварени“.

Както изискваха ориенталските порядки, докато донесоха кафетата и шумно, и с кеф ги изсърбаха, те почти не говориха. Едва когато оставиха филджаните, мютесарифът подхвърли подканващо:

— Като идвах насам, дочу ми се, сякаш имахте някаква препирня.

— Вярно, не се разбрахме по един въпрос и оставихме твоята дума да чуем, ти да го решиш — отговори миралай Хюсеин бей. — Хайде, разкажи ти, мюдюр ефенди. Нека не излезе, че аз преиначавам нещата.

Мустафа ага не чака втора покана и разказа за каквото бяха спорили. В негова чест трябва да се изтъкне, че той нито уйдурдиса, нито премълча събитията — с един и същ глас разправи както сутрешния подвиг на „долапчията Бяно Силдароглу, наречен Бяно Абаджи, член на меджлиса още от основаването му“, така и следобедната плесница в кръчмата на Кунито Марока. Хайдар бей го слушаше съсредоточено, но нищо от лицето му не издаваше чувството, което този разказ събуждаше в сърцето и душата му.

Той беше хубав човек, този Хайдар бей. По онова време някъде към четиридесетгодишен, той имаше права и по войнишки изпъчена снага, светло и — противно на модата — бръснато лице, украсено само от добре поддържани ястъклии мустаци и разресани бакенбарди, едните и другите тъмнокестеняви като косата му. Челото му, широко и изпъкнало, отговаряше повече на мъдрец, който по цели нощи прекарва над книгите, не и на чиновник; същият спокоен разум можеше да се прочете и в очите му. За него се говореше, че бил от обикновен род някъде на север от Балкана и че се издигнал само с ум и старание, но това не беше много за вярване — начинът, по който носеше униформата си, и обноската му с околните, по-скоро издаваха човек, който има зад себе си много поколения господари.

Изслуша всичко Мехмед Хайдар бей, а после запита:

— Тука ли е този Спиридон, за да потвърди обвинението си?

— Евет, в конака е, мютесариф ефенди. Задържах го за в случай, че пожелаеш лично да го изслушаш.

— Повикай го тогава.

Доведоха Спиридон и той се изправи на крачка от мютесарифа. Беше по-зализан от всякога — чувстваше се поласкан да бъде „биз-бизе“ с хората, които представляваха каймака на Сливен и санджака. Подканиха го и той с готовност повтори разказа си точно така, както половин час по-рано го бе поднесъл и на Мустафа ага.

— Това ли е? — непроницаемо попита Хайдар бей, когато шпионинът свърши.

— Това, мютесариф ефенди — отговори Спиридон. И се самоизтъкна: — Е, и един зъб по-малко, даден в защита на вас, благородните управители на санджака и града…

Последните думи очевидно не направиха абсолютно никакво впечатление на Хайдар бей. И той продължи с въпросите си:

— По коя страна те удари Бяно Абаджи?

— Ей тук, по лявата, господарю.

Неочаквано за всички беят се приведе и с опакото на ръката си стовари здрава плесница по другата буза на шпионина.

— Ние ти плащаме да ни донасяш за девлет-душмани, Спиридоне — каза студено, без да повиши тон, — а не да набедяваш почтени поданици на падишаха. Още по-малко — да задяваш жените, сякаш всяка вдовица е гювендия. Вън! — И докато смаяният Спиридон се препъваше към вратата, мютесарифът се обърна към околните така, сякаш всичко преди малко изобщо не се бе случило: — Хайде, ефендилер. Да си гледаме ние нашата работа…