Цончо Родев
И стана ден (109)

5.

— Също като добичета, които водят към касапницата — каза някой досами рамото му. Бяно Абаджи се извърна. Неусетно за него бе приближил Халис бей. Старият човек избута малко другите зяпачи и му направи място до себе си.

— Не ги ли съдиш малко строго, бей? — попита в отговор.

— Погледай ги, Бяно Абаджи. Това ли е войската, която под зеленото знаме на Пророка ще извърши чудеса? С такива като тези ли Мурад, Баязид и Сюлейман са завладявали царства и са карали Европата да се чувствува със сърцето в гащите?

Думите бяха полугорчиви-полуглумливи, обаче тонът им беше такъв, какъвто откакто се познаваха — а може да се познаваха от много десетилетия, — Бяно не бе чувал от устата на турчина, пък и изобщо не го смяташе способен на толкова сериозност и толкова тегота. Извърна се към него. Не, Халис не правеше театро — мъката и разочарованието бяха изписани като с молив върху лицето му. Отмести отново очи и се загледа в колоната на аскера, която се точеше на запад. Това не бяха войници, които жадуват да влязат в бой и да се обкичат с бранна слава. Тези се влачеха не само без строй, но и унило, уморено, както вървят обречени на близка гибел.

— „Мартини“ — произнесе някак ни в клин, ни в ръкав турчинът.

— Що рече, Халис бей? Да ме прощаваш, ала не те разбрах.

— Пушките на този табор. „Мартини“, добра пушка. Навярно за момента най-добрата, която се произвежда в Европа. Ако е в също така добри ръце, на две хиляди крачки може напълно сигурно да се разчита на нея.

Бяно го изгледа слисано. За Халис бей се знаеше, че разбира от пехливанлък и ичкии, на по-млади години също и кадъните са минавали за негова специалност, но че е така вещ и в оръжията беше нещо съвършено ново за Бяно.

Сякаш за да задълбочи впечатлението, Халис му показа с очи върволицата пред тях.

— Тази обаче не струва. „Шнайдер“, съвсем средна работа. Хемен-хемен на един кантар с „Бердана две“, най-добрата пушка на вашия прословут „Дядо Иван“. До хиляда крачки разчитай на нея, но за по-нататък…

— Не съм ти равностоен в разговора, бей — призна Бяно. — Ако вярно те разбирам, ти искаш да кажеш, че най-лошата ваша пушка е по-добра от най-хубавата руска?

— По-добра не, но на един кантар, това бяха думите ми. Другите руски са още по взели-дали. „Шаспо“, „Кринка“ — туй е все едно да хвалиш дювер-пушките на уста Кутьо, ако го помниш. — Турчинът напомняше за хаджи Кутьо, баща на Бяновия приятел от младини Паскал, който на времето минаваше за най-личен тюфекчия в цяло Турско. — Хубаво, да, ама отживяло. Пък оръжието не от година на година, а от ден на ден се мени, Бяно Абаджи, усъвършенствува се, от добро става на превъзходно. — Халис бей внезапно се оживи. — На̀, това например, „Винчестер“^[1]. Ето една пушка на днешния ден, че и на утрешния. Аллах, аллах, за една такава пушчица бих се обрекъл цяла неделя да не сложа капка ракия на езика си!…

— Тъй като вярвам на оценката ти, бей, не мога да разбера защо аджеба тези момчета изглеждат така умърлушени и отпаднали духом. Ето, имат, казваш, по-добро оръжие. Говори се, че и войската ви бая̀ превишава руската.

— Само на север от балкана е два пъти повече от руската — уточни Мехмед Халис бей.

— На̀, виждаш ли! Защо е тогаз това униние?

— Защото като мъже и войници са боклук, Бяно Абаджи. И защото предчувствуват, че ще ядат незапомнен пердах. — Турчинът внезапно се оживи. — Кажи ми, приятелю, вярно ли е, че в „Шумла кавгасъ̀“^[2] сам Дибич паша ви е дал дума Московията да дойде още веднъж по тези места, за да ви отърве от нас, хм, „гаджалите“?

Бяно се затвори в себе си, както мида захлупва черупката си.

— Било е твърде отдавна, Халис бей, и аз съм бил много млад, къде ще помня такива работи — каза той предпазливо.

— Бяно Абаджи, Бяно Абаджи — дружелюбно му се сопна турчинът, — защо хитруваш, приятелю? Ами, че аз съм по-млад от тебе и го помня, пък ти ли, при това българин…? Или що, Бяно Абаджи, мигар се страхуваш от мене?

Упрекът улучи целта си — старият човек се засрами.

— Не бива да ми се сърдиш, бей. Не забравяй, че преди мене има двайсет и пет поколения роби, които са оцелели, доколкото са оцелели, само затова, защото са можели да си държат езика зад зъбите.

— Та какво, казваш, за Дибич паша? — благосклонно отмина оправданието му Мехмед Халис. — Давал ли ви е дума?

— Дал е, така говореха тогава.

Беят каза убедено:

— Преди двайсет и пет години Московецът не успя, но сега ще изпълни обещанието си.

— От що съдиш за това, бей ефенди? От клепналите уши на тези момчета ли? Или не вярваш, че когато софтите им обещаят вечен живот всред зеленина, шумящи шадравани и винаги девствени хурии те ще се бият като аслани?

— Можеш да добавиш, че имаме и добри пълководци. Военните ни кораби са под началството на ингилизин, аскерът ни е поверен на изпитани в много битки европейски генерали. Дори най-важният пост, Четириъгълникът^[3], също е поверен на опитен немец, ученик на Молтке^[4]. И въпреки това ще ядем бой.

— Защо?

— Защото простотията и диващината ни дотегнаха и на Бога, и на света. Погледни само в нашия Сливен. Кого да закриля аллах? Келеш Осман ли? Или Мустафа ага? Или този шишко Рефи ефенди? Или може би Осман бьолюкбаши, Салих ходжа, или новия управител на фабриката Сабахадин бей, който разбира от станове колкото свиня от кладенчева вода? Или хайде да оставим нашите тъпоглавци. Вие, „робите“, чрез училищата си живеете в деветнайсетия век, докато ние, „господарите“, сме нейде в тринайсетия-четиринайсетия — това ли да пази аллах?

Бяно помълча, като се правеше, че гледа поредния бьолюк, който се мъкнеше пред тях.

— Ще призная, думите ти ми звучат особено, Халис бей. Говориш за поражението на Турция, пък в устата ти това звучи примирено, сякаш катадневен лаф…

— Не забравяй, че аз съм мюсюлманин и примиреността — „писано е“ — е част от моята религия. Но няма да се засегна, ако ти сега дадеш израз на радостта, която ти напира отвътре.

— Също и за радостта ми изглеждаш много сигурен…

— Не може да бъде иначе, Бяно Абаджи. Първо — защото си българин, пък говорим не за негрите в Америка, а за вас — българите, и за вашата свобода. И още — защото си Силдар. Пък вие, Силдаровците, дори когато се правите на ангелчета, открай време живеете — впрочем и мрете — все за тази пуста свобода. Баща ти, сестра ти Трънка, братята ти Манол и Васил, синът ти Найден… Да изреждам ли по-нататък? Впрочем също и ти си понахранвал тахтабите на пандиза, нали? — Сега на свой ред и турчинът помълча. — Да, свободата ви ще дойде, но за нея още ще плащате с кръв.

— Защо е това страшно предсказание, бей ефенди?

— Защото за изминалите двайсет и пет поколения, дето ги спомена, някои от вас са придобили робски души. Йоргаки чорбаджи например.

— Какво е сторил Йоргаки?

— Като кмет той ужким трябва да защитава своите. Пък на дело мюзевирджийствува и предава онези комитаджии, които са се опазили от копоите на мюдюрина. За Юрдан Данчов научи ли?

— Търговеца?

— Търговеца. Заптисан е. Пак по донос на Йоргаки чорбаджи. — Турчинът се изплю в краката си. — Ако всичките българи бяха като него, не си заслужаваше вашият „Дядо Иван“ да си лее кръвчицата…

— Ако се вярва на предишните ти приказки, сигурно не всички българи сме такива.

— Ух, да пукна дано! Как можах да забравя? Да, не всички сте като Йоргаки, Бяно Силдар. Знаеш ли, че цяла българска войска била преминала Дунава заедно с московците? Опълчение й думали.

Като помнеше предишния урок, Бяно каза неопределено:

— Чувах такова нещо…

— И там пак било пълно с наши сливналии, бе! Че дори и знамето им било осветено пак от сливенски поп^[5].

Войската се изниза на запад. Двамата я изпратиха донякъде с поглед, после заедно с другите зяпачи си тръгнаха.

— Загубихме си времето с тези михлюзи, но иначе добре си похортувахме, Бяно Абаджи. И все пак можеше да бъде и още по-добре. На чашка „остарял шербет“ например…