Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. И стана ден, 1998

Редактор: Добромир Тонев

Художник: Емил Марков

Технически редактор: инж. Станислав Лулов

Набор: Юлия Ташева

Коректор: Юлия Ташева

ISBN: 954 442 067 3

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печат „Полиграфия“ АД, Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

12.

Когато отпадна непосредствената заплаха от шпионите, работата и подготовката потръгнаха с невиждана досега бързина — напрегнато и „задъхано“ (Икономов). Повечето успешно и плодоносно. Но не липсваха и злощастия…

Иларион Драгостинов се трудеше буквално денонощно; съратниците му от комитета честичко се питаха дали този възторжен и не щадящ се човек изобщо смогва да отделя по два-три часа в денонощието, за да подремва. А Иринка, щерката на Таша, три пъти на ден му носеше купичка с гозба, но най-често я прибираше недокосната от апостола — не му оставаше време дори за храна. И как да му останеше време? Ами че през тези дни Сливен и Сливенско не бяха само казарма, в която войска се стягаше за битка. Те бяха също фабрика за боеприпаси. И работилници за военни униформи. И за цървули и котки. И за приготовление на суха храна и пексимет… И дейците на въстанието, всички отвсякъде, опираха все до него, главния апостол. Пратениците от града и селата се изчакваха един-друг в бояджийницата на хаджи Димитър Бояджиев или се разминаваха като безплътни сенки под дърветата в градината на Увичката. Останеше ли случайно без посетители, той пишеше писма и възвания, чрез тайнопис с „бяло мастило“ и куриери поддържаше връзка с помощник-апостолите във Втори окръг и — доколкото беше възможно — с другите революционни окръзи, съчиняваше прокламации до всяко село, паланка или колиба, откъдето се надяваше да излязат войници.

Тъй като уреченият още от Гюргево ден наближаваше неумолимо, Иларион писа на събрата по длъжност Стефан Стамболов — в Лясковец: съобщаваше му докъде са стигнали в подготовката и искаше потвърждение за началото на бунта. Поради това, че постоянният „пощар“ Михал Стоенчов беше вече под заповедите на Стоил в Стара планина, Нено намери друг доверен човек за вестоносец — Георги Бошнаков, познат предимно като Бъчонката. Иларион му даде писмото и го упъти как да се свърже с дейците от Първи окръг, а Нено повече за кураж, отколкото поради нужда натика в джобовете на потурите му новичкия си шестпатронен барабанлия, който той смяташе за главното си богатство.

Докато Бъчонката се друсаше върху самара на кончето си някъде на север, Иван Зографина донесе от юг писмо, от което ръцете и брадата на Нено се разтрепериха, докато пръв в Сливен се запознаваше със съдържанието му. Писмото бе подписано от стария му приятел Георги Икономов и от някой си Бенковски и известяваше, че поради предателство апостолите от Четвърти окръг са се принудили да изпреварят уговорената дата и са вдигнали въстанието…

Това писмо стана причина за сериозен спор между Драгостинов и Георги Тихов. Възторженият и пламенен Иларион искаше тозчас да последва примера на копривщенци и панагюрци, по-разсъдливият (пък и нали винаги преценяваше нещата и от чисто военна гледна точка) Тихов беше против:

— Не сме готови! — настояваше той. — Още сме двадесет и пети — разпределили сме си задачите тъй, че в седмицата, която ни остава, поне отчасти да запълним празнотите в приготовленията си…

— Ала нашите братя вече се бият! — възразяваше му главният апостол. И му навираше писмото в лицето: — Виж на̀, чети: „Дерзайте напред и юнашки да се борим за освобождението на отечеството си и да докажем на турците, че знаем да мрем за свободата. Напред и Бог да ни е на помощ!“ Или какво, само те ли знаят да мрат за свободата?

— Не се пали, Лолчо — клатеше глава Георги Тихов. — Нашата цел не е само да умрем; да беше така, всеки от нас досега да е налапал дулото на револвера. Ние наистина може и да умрем, но целта ни е преди всичко да се сразим с тиранина. А за това имаме нужда още от поне няколко дни подготовка.

Спориха дълго и никой не отстъпи от своето. Тогава Иларион, който бе придобил навика в трудни моменти да се допитва до житейската мъдрост на Бяно Абаджи, предложи той да стане съдник в спора им. Поканиха го. Той ги изслуша един подир друг мълчаливо, после отговори по своя малко иносказателен начин:

— Лош стопанин е онзи, който, страхувайки се да не удари градушка, жъне нивата, преди да узрее житото.

Така мнението на Тихов надделя и Иларион се подчини — щяха да дадат на житото още една седмица да узрее и едва тогава щяха да навлязат със сърповете в чакъмите.

За да ускори подготовката, Иларион Драгостинов насрочи събрание на комитетските дейци в местността Кешишликя. Като го преоблякоха и начерниха като въглищар, за събранието изведоха също и него от скривалището му. И под един стар орех в Кешишликя, дето двамина дългоръки мъже с труд обхващаха стеблото му, се събраха петнадесет решителни мъже; тринадесет бяха от трите главни махали на Сливен, а двамата „ябанджии“ — Георги Дражев, безспорният водач на ямболлии, и Енчо Иванов, председател на комитета в Терзобас. Главният апостол не скри за писмото от Копривщица (то и не беше нужно — Нено достатъчно се бе разбъбрил), но и за решението си да изчакат уговорения ден — 1 май. „Само че не да изчакаме — предупреди многозначително, — а да използуваме всяка минута от тези дни за приготовлението на войската ни!“ Георги Дражев доложи, че ямболлии са почти готови — доставили са си хубави пушки чрез Бургас, имали и достатъчно джепане и пексимет, само с униформите били изостанали, „но — добави — въстаникът може и по потури и кошуля да положи няколко мъртви тирани“. Единственото, което поиска, беше сливенци да му осигурят опитен проводник, който да отведе ямболската чета до Куш-бунар, общото сборно място — те не познаваха така добре потайните пътеки на Стара планина. Признаха искането му за основателно и назначиха младия Стефан Серткостов за техен водач. С добра подготовка се похвали и Енчо Иванов, но, сякаш за да „захлупи“ Дражев, самонадеяно се похвали, че „те, терзобаслии, нямат нужда друг да ги учи как се снове из Балкана“. За разлика от него някои казаха, че „лизнатите“ от полските села чакали да бъдат изведени от хора опитни и изтънко посветени в делото. Трима се предложиха да поемат работата в равнинните села — Курти Стоянов, Георги Гиндев и Стоян Иванов — и всички без спор им дадоха пълномощие да действуват от името на комитета и да изведат колкото се може повече бойци; за войниците от балканските села единодушно решиха, че главната чета сама или с пратеници ще ги събере на определените места.

Единственият спор, който възникна по време на паметното събрание под ореха, беше породен от основателната забележка на Дянко Цоцков, че ако всички въстаници от Сливен излязат едновременно, властта неминуемо ще ги усети и ще ги удари още тук, по сокаците и мегданите на града. Решиха, че е разумно да излязат по махали. И точно тук възникна една малко смешновата препирня: „червените пояси“, ще рече представителите на Клуцохор и Ново село, двете по-странични главни махали на града, които, изглежда, се чувствуваха донякъде в сянката на другарите си от същинския, централния Сливен, настояха те, „контетата“, да излязат първи. Като се понаддумаха и подразниха взаимно, накрая се споразумяха в какъв ред „да хванат Балкана“: първи щяха да бъдат новоселци, после „контетата“ от Гюр-чешме и Кумлука, а последни — клуцохорци.

Събранието отиваше към своя край, когато двамата Димитровци — Събев и Кукумявков — попитаха главния апостол:

— А ние, господин Иларионе? Ние двамата с кои ще излезем?

И последва решителният отговор:

— Вие изобщо няма да излезете, братя. Дали сте дума и сте длъжни да я спазите. Не толкова за да не пострадат поръчителите ви. Но въстаникът е преди всичко честен човек и нему не е позволено да престъпи клетвата си. — После, като видя омърлушените им физиономии, прибави и по едно шекерче към горчивия хап: — При туй ние трябва да имаме сигурни хора тук, в Сливен, които да държат связ и с четата в Стара планина, и с всички останали…

И уж всичко вървеше мазно и по план, все едно, че се лееше шарлаган, когато само два дни по-късно последва удар, който по една случайност не помете цялата им подготовка. То всъщност стана не в Сливен, а далеч на север, край търновското село Плаково. Там Георги Бъчонката и неговият придружник Никола Вераноолу били издадени от един овчар, когато се връщали от Лясковец, и заловени от турската стража. Вярно, Георги хитро успял да унищожи писмото на Стамболов, но заптиетата спипали револвера. А като не издържал на мъченията в търновския зандан, Бъчонката признал, че той, револверът, принадлежи на Нено Господинов. Разбира се, само час по-късно една депеша на търновския каймакамин уведоми за откритието конака на Сливен и веднага последва заповед за заптисване на Брадата. Случи се обаче, че вестта за предстоящото арестуване изпревари туткавите сливенски заптиета. Дължеше се то на един добър българин, макар и не от „лизнатите“ — мухтарина[1] Дервенски. Дочул случайно в конака за депешата от Търново и за заповедта за задържане на Нено Господинов, Дервенски забърза към крайните къщи на „неговия“ Клуцохор и предаде опасната вест на Елена, жената на Нено. Елена пък, разбира се, веднага извести мъжа си. За чест на Нено трябва да се изтъкне, че първата му грижа бе не за себе си (можеше например да „отпраши“ към Куш-бунар при Стоил и четниците), а за комитета. За сандъците с униформите и оръжията той не се тревожеше — благоразумието го бе подучило да ги зарови не в своята бахча, а в бахчата на баща си малко по-нагоре към Овчарската махала. Но затова пък при него беше цялата архива на комитета, която, попаднеше ли в ръцете на полицията, щеше да доведе не нещастие, а истински погром. В малкото минути, с които разполагаше, Нено Брадата събра „до шушка“ всички документи, а в същото време нареждаше на жена си да стори вързоп с какъвто и да е плат за женска дреха. Елена още се чудеше на странната му заповед, когато той зави комитетските книжа в плата на жена си, а после й заповяда по околни улици да занесе всичко това на Таша Йосифова и от негово име да я помоли да укрие архивата.

— У Кокон Таша? — не повярва на ушите си Неновица.

— У Кокон Таша — натърти той гневно.

— И ти на нея ще повериш архивата на комитета?

На нея! Зер ако имаше още само пет Кокон Таши в Сливен, отколе да сме забравили, че тука са господарували агалари.

Както нареди Нено, така и стана. Когато едно отделение заптиета нахлуваше да претърсят дома му и да заптисат стопанина, Елена точно обясняваше на Таша за опасния пакет, който Нено на своя глава й поверяваше. Кокон Таша прие заръката така естествено, сякаш не си даваше сметка, че все едно слагаше буре барут под възглавницата си[2].

Задържането на Нено има̀ парализиращо действие върху подготовката за въстанието. И макар да се разбра, че преди да го отведат в Търново (нали там бе открит револверът — там щеше да се води и следствието) не е издал абсолютно нищо, работата отново замря напълно. Това принуди Иларион да свика ново събрание. И за да покаже, че „дяволът не е чак толкова черен“, той го насрочи на пъпа на Сливен — в читалището. И в деня, когато уж вече трябваше да развеят бунтовното знаме — на 1 май.

Явиха се по-малко хора, отколкото преди под ореха на Кешишликя: на някои не успяха да съобщят, други (например тримата пратеници в полските села) отсъствуваха, а трети може би се укриха от страх. Тъй или иначе Иларион с желязна логика доказа на присъствуващите, че всъщност нищо не се е променило, а същевременно ги зарази с огнеността, която буквално бликаше от него. И успя — комитетските дейци преодоляха временното си разколебаване, само помолиха датата на въстанието да се отложи с два дни, колкото да се надмогне изоставането след задържането на Нено. Главният апостол склони на тази отстъпка и така определиха нов ден за бунта — 3 май.

И като че ли уж всичко беше решено и съгласието — пълно, когато злата съдба пожела точно тогава да прати при тях едного, когото по-късно нарекоха „злия гений на въстанието“ — Димитър Топалов. Беше се губил известно време някъде, та го бяха позабравили, но случаят го върна в Сливен именно днес. И не за да помогне, а да руши. Съобщи на всички, че току-що пристига от Букурещ, където дни и нощи е бил с дейци на БеРеЦеКа. И от тяхно име носеше върховното решение: никакво въстание да не се обявява, във Влашко се подготвят цели полкове, които, щом завършат обучението си по нарочно написана книга, ще прекосят Дунава начело с генерал Кишелски[3] и едва тогаз въстаниците от четирите краища на Българско да се вдигнат, за да застанат като един под командуването на генерала. Искаха му нещо „черно на бяло“ в потвърждаване на новите заповеди — нямаше. Наричаха го самозванец и сархош, Димитър Топалов обаче отговаряше с още по-яростни уверения за мисията, която уж БеРеЦеКа му е възложила. Напразно Иларион Драгостинов убеждаваше, че БеРеЦеКа в Букурещ изобщо не съществува, че това, Димитровото е чиста измишльотина и зловредничество, че на̀ — в Панагюрище, Клисура, Брацигово и Перущица отдавна воюват гърди срещу гърди с поробителя. Този път не успя. Дали убедителността му не достигна или болшинството от хората предпочитаха да дадат ухо на Топалов, но събранието — поне значителна част от присъствуващите — наклони за отлагане и за чакане знак от Кишелски. Нещо повече. Още начаса се надигна Коста Тотюв и не скри, че отива в Гюр-чешме и Клуцохор да предупреди „лизнатите“, че въстанието се отлага. Последваха примера му и други, които до преди час обещаваха да изведат от махалите си по петдесет-шестдесет души: И само най-верните, онези, които винаги се кълняха, че са се самообрекли в името на България, решиха да не се поддават на разложението и на 3 май да развеят знамето с лъва… „пък каквото сабя покаже и честта, майко, юнашка…“[4]

Бележки

[1] Мухтар(ин) буквално означава селски кмет, но тези кметове не винаги са разполагали с административна власт, а по-скоро са представлявали нещо като утвърдени от властта старейшини. За улеснение на работата си в големия за епохата град Сливен, властта била назначила мухтари също в двата по-крайни квартала — „Клуцохор“ и „Ново село“.

[2] Съвременникът на събитията Д. Кукумявков. Спомени от…, стр. 94–95 описва спасяването на архива (впрочем освен архива там са били също медикаментите, доставени от д-р Планински, и други компрометиращи материали) и ролята на мухтарина Дервенски, но не споменава къде Елена Ненова я е укрила. За това обаче въз основа на сведения на участници в събитията изрично свидетелствува Ст. Султанов в цитираната своя статия: Кокон Таша — едно забравено име.

[3] Иван Попкиров Кишелски (ок. 1826 — ок. 1881), родом от Котел, първият българин достигнал до чин генерал в руската армия. Наистина през паметната 1876 година написал и издал „Ръководство за успешен бой с турците“, което се приема за първата българска военна книга. След Освобождението за кратко време бил губернатор на Видин и Варна.

[4] За пагубната роля на Димитър Топалов преобладаващото мнение (което споделяме и ние) е, че е налудничаво дело на безотговорен човек, вероятно и алкохолик, който е ламтял да си придаде важност и да изтъкне собствената си личност дори и с цената на едно провалено въстание. Съществуват обаче и други гледища. Например смята се, че дейността на Гюргевския комитет е събудила в някаква степен за живот и дейците от Букурещ, които наистина са се надявали да подготвят голяма въоръжена сила и за неин предводител да осигурят генерал Кишелски. От тези съображения, а може би и от ревност спрямо Гюргевския комитет букурещките дейци наистина са пратили куриери за предотвратяване на Априлското въстание, един от които е бил Топалов. Според застъпниците на тази теза Димитър Топалов вероятно е смятал, че действува правилно и не е съзнавал гибелната бъркотия, която е предизвикал.