Цончо Родев
И стана ден (16)

3.

Откъм люлката се дочу плач. Майката забоде иглата в тъмносиния лъскав сатен, остави недовършената пола в панерчето до себе си и се изправи. Малкият Нойко се бе събудил и вече не на шега напомняше с рев за себе си. Тя го взе на ръце, подруса го и му наприказва куп гальовни думи, сетне го изми и му облече чиста ризка — детето се бе подмокрило в съня си. Претопли кашата от обед и нахрани децата, па ги остави да си играят върху рогозката на чардака, огряно от ласкавото есенно слънце. Не се безпокоеше за тях, макар че Нойко, наскоро проходил, шляпаше и се вреше къде ли не върху несигурните си крачета — кака му, още с непълни три годинки, вече се бе научила да го наглежда и пази, — но въпреки това извади ръкоделието си и се настани на отсрещния край, до стълбите.

Таша поработи така известно време, но, кой знае защо, чувствуваше неспокойствие. Не идваше то от децата — те продължаваха да се залисват в игра на хасъра, само дето Иринка не сполучваше да проумее защо ли аджеба братчето й не проявява никакво желание да се занимава с парцалената й кукла. Почуди се жената, многократно се попита за причината, докато най-сетне погледът й попадна в съседната градина, която още носеше името на някогашната си собственица Ганка Увичката. Там, попритулен в пожълтелите листа на голямата черница, се криеше и я наблюдаваше един мъж — именно неговия поглед бе усещала Таша върху кожата си и от него се бе смущавала. Досещаше се тя кой си бе пожертвувал хубавия Божи ден, за да наднича така през дувара й; много пъти през това лято го бе зървала да я причаква по кьошетата на улиците или да мята уж случайни погледи оттук-оттам към прозорците или чардака й. В първия момент й мина през ума да се престори, че не го е забелязала и да си продължи работата — е, ще позяпа, ще позапя, пък ще си отиде. После обаче изведнъж реши, че на това следене трябва най-сетне да се сложи край; не за възможните хорски одумки — не че Таша не даваше пет пари за тях, както се преструваше пред хората, ала те повече или по-малко бяха станали част от ежедневието й, откакто бе овдовяла преди година и половина, — колкото от жалост към момъка. Той не беше като останалите коцкари, които й подхвърляха гнуснавите си предложения или изпробваха остроумието си, колчем минаваше покрай тях, а навярно го водеше тук най-искрено чувство; може би си намираше несъществуващи поводи за надежда и сигурно не едно утро осъмваше след нощ на терзания и несбъдваеми видения. А доколкото го познаваше, той не заслужаваше нито напразните надежди, нито безсънните нощи, нито скършените младежки пориви.

Като реши това, тя повторно остави плата, иглата и напръстника, повика малката Иринка и търпеливо й занарежда:

— Слез по стълбите, моето момиче, отвори онази протка и влез в градината на баба Ганка Увичката. Там на второто дърво — ееей онова с най-гъстата шума — ще видиш на клоните един чичко. Кажи му така: „Чичо Стефане, мама Таша те кани на паничка вишнево сладко и разговорка.“ Ако не те чуе първия път, ти му го повтори и си ела.

Детето заслиза от чардака, като си шепнеше нещо — явно, преговаряше си заръката й. Без да гледа към съседния двор, Таша поразтреби едно-друго, извади също второ скемле и малка софричка. Не след много долу се появиха Иринка, засмяна от ухо до ухо, и плувналият в червенина Стефан Серткостов; вървяха ръка за ръка, но не се разбираше момъкът ли водеше детето, или детето — момъка. Жената скритом го огледа. Той имаше още да възмъжава и да се налива с мускули, но от сега бе хубавеляк, висок за годините си, кръшен и снажен.^[1] Таша го поздрави — сдържано, но учтиво, — а докато той се настаняваше на едно от трикраките столчета, пред него вече се появи паничка сладко и чаша вода.

— Виждам те често в последните месеци, господин Стефане — започна тя направо. — Рекох си, че невям искаш да ми кажеш нещо?…

Стефан Серткостов се размърда неудобно на скемлето и заби поглед между обувките си — беше много млад, за да не се смути от такава прямота.

— Аз… не… всъщност да… Аз исках… само че…

— Да ти помогна ли? — попита Таша с нотка на наставничество, но без ирония. В отговор той облиза устни и закима бързо. — Ти ме харесваш, нали? И ти се иска аз… аз… да те науча на любов?

Момъкът трепна от обида и раздразнение, но не повиши глас, само брадичката му помръдна, когато каза:

— За толкова долен ли ме имате, госпожа Йосифова?

Сега беше неин ред да се посрами. Избягвайки погледа му, тя отговори на въпроса с въпрос, като неусетно също премина на „вие“:

— Тогава какво толкова ви изпречва на пътя ми?

— Търсех случай да ви попитам дали искате да се омъжите за мене.

— Вие желаете да се ожените за мене? — възкликна тя изумено. И натърти: — За Ко-кон Та-ша?

— Ако вие приемете, то всеки, който изрече тези гнуснави думи, ще си загуби зъбите — рече той смръщено и със самонадеяност.

Последва мълчание. Този път то беше нужно на жената. И когато зададе следващия си въпрос, нейната усмивка беше кротка като гласа й:

— Споделяли ли сте с някого тези ваши, хм, намерения? — Той поклати глава. — Например с родителите, с братята си? Толкова ли сте убеден в тяхното благоразположение? Или това „серт“ към името ви е случайно?

— Ако не се съгласят, ще ви отведа през девет земи в десета. Млад и здрав съм, трудностите не ме плашат, не съм и от мързеливите — ще мога да ви направя щастлива.

— А тези? — Тя показа с очи децата, които си играеха на другия край на чардака. — Тях какво ще правим, господин Стефане?

— Разумява се, че ще бъдат с нас — каза момъкът разпалено. — Ще бъдат и мои деца и… ще си родим и други, наши.

Една дълга минута жената не проговори.

— Мога ли да попитам на колко сте години? — полюбопитствува тя с глас, който не издаваше какво точно мисли.

Въпросът накара Стефан Серткостов да смъкне надолу ъгълчетата на устата си; краищата на рехавите му мустачки ги последваха.

— През февруари ще стана на осемнадесет — изхитрува.

— Пък аз вече съм на двадесет и две. А по очукване от живота — на сто двадесет и две.

— И какво от туй? — запита той с присвити клепачи.

— А, нищо особено. — Тя му се усмихна едновременно с нежност и раздразнение. — Само това, че след петнайсетина години вие ще бъдете мъж в разцвета на сила и хубост, докато стопанката ви — истинска старица. Нищо повече.

В тъмните очи на Стефан Серткостов проблясна удивление:

— Аз мислех, че най-важното за един мъж и една жена е да се обичат…

Сега на свой ред жената го изгледа озадачено и попита с крайно учуден тон, в който не липсваше и малко сръдня:

— И само толкова ли? А да сте виждали някой левент на трийсет — трийсет и пет, който да примира от любов по една баба, смачкана като изсъхнала смокиня?

Той срещна погледа й, поклати глава и отвърна:

— Зная само, че аз ще ви обичам до края на дните си.

Таша махна отчаяно с ръка — този детински спор бе започнал да й досажда, а в същото време нямаше желание да нарани младежа. Поразмисли и повече по инстинкт, отколкото по разум, разбра, че именно в последните му думи беше разковничето за излизане от тресавището на този разговор.

— Вие казахте одеве, че най-важното за един мъж и една жена е да се обичат. А после започнахте да ме водите през девет земи в десета и да пресмятате броя на децата ни, пък пропуснахте да попитате само едно — дали също и аз споделям вашите чувства…

Всичката кръв се оттегли от лицето му. Той повторно прекара език по устните си и произнесе едва доловимо:

— Съвсем нищичко ли не изпитвате към мене, госпожа Йосифова?

Изгледът му я изпълни със съжаление. Таша наистина не споделяше чувствата му, дори изобщо не гледаше на него като на нещо повече от момче, но в същото време нямаше и никакво желание да го нарани.

— Аз ви харесвам и ви ценя — каза тя със спокойна увереност. — Ала тук — Таша постави разперена длан на гърдите си — липсва онова мъничко нещо, което превръща харесването в замайващо чувство.

— Разбирам — промърмори той глухо. И след цяла минута повтори: — Разбирам. Благодаря ви, че поне не ме залъгвахте… не се подиграхте с мене. — Стана на крака и с несигурна походка се отправи към стълбището. Там обаче се извърна и изрече отчетливо: — Заклевам се, никога няма да ви додявам повече. Ала вие знайте, госпожа Йосифова, че също така никога няма да погледна и друга жена…

И с тези думи на два скока слезе на двора, изтича до портата и без да махне за сбогом, изчезна навън. Таша дълго, дълго гледа захлопнатата врата, после въздъхна горчиво. „Боже мой — промълвиха устните й, — толкова е лесно да нараниш някого. Дори за негово добро…“ Разтърси глава и прогони мислите си. И едва сега забеляза, че паничката с вишневото сладко бе останала недокосната.