Цончо Родев
И стана ден (2)

1.

След заключителното „амин“ на литургията Бяно Абаджи стори кръст — колкото набожен, толкова и привичен — и заедно с другите богомолци се отправи към изхода на храма „Свети Димитър“. Като се озова навън, той с нехайно движение нахлупи калпака върху бялата си глава, но когато да надене на джубето, се поразмисли. Този път пролетта бе настъпила необикновено рано; подир лютите студове на Голям Сечко сега — беше средата на февруари 1869 година — времето толкова рязко и изведнъж се промени, сякаш бяха обърнати не един, а наведнъж четири-пет листа от календара и без никакъв преход бе дошъл април, ако не дори и май.

Старият човек се озърна. Ако някой го следеше отстрана, можеше да помисли, че не толкова се оглежда, колкото души във въздуха. И всъщност нямаше Бог знае колко да сбърка — от многолетното си общуване с природата Бяно се бе научил да разпознава не само закономерностите, но също и прищевките и непостоянствата й. Откри ги той и в тази неделна утрин. Вярно, беше топло и южнякът, който за два-три дни бе помел пухкавите бели възглавници от покривите и навеяните преспи по сокаците, продължаваше да духа и да се разпорежда в Сливен, но наред с него се долавяше и един тънък повей от северозапад, а това беше повеят на още вкочанената от студ снага на Карандила и побелелите от сняг Сини камъни. Усети това Бяно Абаджи, промърмори си нещо като „Точно време за простиване“ и наметна джубето на широките си рамене.

Повторно се огледа. Вече не от стремеж да отгатне хитрините на природата, а от колебание кой път да хване. Защото не му се прибираше — от мисълта за смразяващата пустош на безлюдния си дом изпитваше някакво подобие на страх, — пък и не му се отиваше в метоха при другите общинари, още по-малко — в кафенето при разните безделници. И като се помая така, старецът остави краката му сами да го поведат напосоки.

Той полека и някак унесено извървя Унджийската^[1] чаршия, сетне и смълчания Туз пазар. Когато обаче беше до Ямболския хан^[2], една необикновена врява го извади от захласа и привлече вниманието му. Потърси с очи. Точно отсреща, където открай време едно паянтово мостче, прехвърлено през Куруча, свързваше същинския Сливен с Клуцохор, се бяха струпали петдесетина, че и повече люде, крещяха, ръкомахаха, блъскаха се и вдигаха шум до Бога. Бяно още не беше прекрачил от мястото си, когато неколцина се откъснаха от тълпата и с неясни викове на насърчение се затичаха надолу по течението на реката.

Отлепи крака и приближи. Някои от най-външните, които го видяха и познаха, почтително му сториха път, други той силом разбута и скоро се озова на високия бряг. Един поглед му бе достатъчен, за да разбере причината на вълнението. От бързото топене на снеговете Куруча бе придошла и почти бе изпълнила коритото си, а мътните й води с глух рев се стичаха надолу, като влачеха ръбати късове лед, шубраци и цели дървета. Дали клонаците бяха образували нещо като стена до подпорите, та реката бе напънала с още по-голяма мощ върху тях, или толкова им е била силицата, но тъй или иначе паянтовото мостче се бе сринало в отсамния си край и талпите му, стърчащи във всички посоки, образуваха неописуема бъркотия. В случката все още не би имало нищо кой знае колко необикновено — и без това след всеки по-силен дъжд се налагаше да го поправят, — ако точно в момента на събарянето върху него не се бе случил човек. И то поне да се бе катурнал в реката, все досега щяха някак си да го извадят, ами нещастникът се бе озовал между гредите, които, подобно на смъртоносни клещи, го държаха скован, потопен до шия във водата. Дори и да не измръзнеше в ледената река, колко време още щяха да стигнат силите на злополучния минувач, за да повдига главата си над повърхността?

Някъде зад гърба си Бяно Абаджи дочу гневно-присмехулни гласове да сипят въпроси и обвинения:

— Какво зяпаш, бьолюкбаши? Властта е в ръцете ти — хайде, не стой със скръстени ръце, а стори нещо да спасиш момчето!

— Ако е да заптисаш някого, иде ти отръки, ама когато е да помогнеш…

Старият човек хвърли поглед през рамо. Сърдити младежи нападаха бьолюкбашията на конака Али Байрактар Топчи, но нито изгледът му, нито последвалите му думи показаха той да се е трогнал:

— Да не съм пратил аз гяурчето да минава по моста баш в такъвзи порой? Който е бил ербап да тръгне през тази съборетина, нека сега бъде ербап и да се измъкне.

Бяно се насили да откъсне вниманието си от тази препирня и отново се извърна към злополуката. Нещастникът сякаш викаше за помощ, но или гневното бучене на реката го заглушаваше, или силите му вече не стигаха, та само отваряше уста, но глас не излизаше.

— Кой е…? — попита. И един непознат до него отговори:

— Стефан, най-малкият син на Серт Коста, абаджията. — И добави: — Двамина ей сегичка влязоха да го спасяват, ама реката ги надви, повлече ги. Чак там долу сколасаха да ги извадят…

— Грешка — замислено каза Бяно Абаджи, докато бързо съобразяваше обстановката. — Двамина само ще си пречат, няма да имат опора да повдигнат купчината. Трябва един да се навре под тази талпа. Само една педя да я повдигне и момчето ще се освободи.

Този път отговорът дойде от друг глас; трябва да принадлежеше на човек, който го познава, защото спомена и името му:

— Не е по силите на сам човек, Бяно Абаджи. Туй ще да е тежест от сто и петдесет оки, че и повече — кой може ги помръдна. Двамата не бяха слабаци — Бял Димитър Събев и Кондю Кавръков, може и да ги знаеш. Е, те задружно не смогнаха, че…

Човекът не преувеличаваше — ханджията Бял Димитър и кундураджията Кондю наистина минаваха за здравеняци, левентски беше и изгледът им. Помисли всичко това Бяно, щеше да рече нещо като „всеки от тях, ако се беше хванал сам…“, но се отказа — не беше време за спорове и наддумвания, затиснатият под гредите момък, видимо отслабнал, вече не правеше и опити да призовава за помощ. Главата му все повече клюмваше застрашително към надиплената повърхност на разбунената река. Старият човек хвърли джубето и калпака си, пристегна каиша на потурите. Като разбраха намерението му, неколцина се опитаха да го спрат, но той ги отблъсна с властен жест.

— Нека само един да влезе ей тук, по течението — каза. — Че успея ли да повдигна талпата, реката мигом ще повлече момчето. А както е вече без сили…

И с тези думи внимателно нагази в Куруча. Водата наистина беше ледена — сякаш не го пролази, а захапа краката му. Докато опипваше с ходило всяка стъпка и, преборвайки се с течението, внимаваше да запази равновесие, Бяно само за миг погледна към брега. Там тълпата се бе умножила, но вече нямаше врява — всички, смълчани, бяха събрали очи в него. Гледаха, но не действуваха; само един се бе намерил, който се събличаше, за да му помогне, и той бе сякаш външен човек, ябанджия — с крайчеца на очите си Бяно зърна, че непознатият беше с алафранга сюртук до коленете, на главата носеше морав фес с дълъг до рамото пискюл, а на носа — очила с тънки позлатени рамки.

Само това видя Бяно Абаджи и отново съсредоточи цялото си внимание към срутения мост. Да, първият му оглед не го бе подлъгал — успееше ли да повдигне една от средните талпи, заедно със струпаните върху нея, кама̀рата щеше да освободи притиснатото момче и тогава даже и без негово усилие течението щеше да го измъкне от коварния капан. Докато преценяваше това, Бяно вече по-отблизо огледа и злощастника. Стефан Серткостов беше някъде по средата между момче и млад мъж, хубавеляк и наглед едър и силен за годините си, но сега от тази сила не бе останало нищо — клюмналата на една страна глава и посинелите устни говореха за човек, който е престанал да се бори със студа и водната стихия и се е предал…

Дали се бе разсеял или изгледът на момъка го бе накарал да направи непремислено движение, но Бяно изведнъж усети дъното да се изхлузва изпод краката му. В частица от секундата осъзна — катурнеше ли се, бързеят щеше да го понесе, та сетне други спасители да вадят и него далеч надолу по течението. И повече по инстинкт, отколкото по разум той със сетни сили се метна напред и пръстите на лявата му ръка сполучиха да достигнат една от безразборно струпаните греди точно в мига, когато цамбурна целият в реката. Стисна опората с всички сили и, както беше задавен от водата, полека се примъкна, потърси здрава почва под нозете си и се изправи.

Сега всъщност беше почти на мястото, към което се стремеше. Бяно изчака да успокои дишането си и като съзнателно избягваше да поглежда към полуудавеното момче, полека застана под „своята“ талпа. Опипа я с пръсти и поглед — да, здрава и жилава беше, можеше да издържи огромната тежест над себе си. Той се попреви и подложи гръб под нея. Опита да повдигне веднъж ей така, половинчато, колкото да си изясни какво го чака. Грамадата над него не помръдна нито на косъм. Опита втори път, като вече вложи цялата си сила — ако изобщо я беше помръднал, а не се бе измамил от движението на водата, то надали е било повече от един пръст, и то най-тънкия, кутрето.

Бяно спря да си отдъхне. И мисълта му хукна по съвсем далечни пътища. Кога друг път му се бе налагало да противопоставя гърбината си на такава чрезмерна тежест? Той порови в паметта си и скоро се досети — то беше отдавна, отдавна, още в Първото Московско^[3], когато трябваше да се пребори с цяла каруца джепане, която се свличаше по един заснежен баир в Балкана… Сви лице в неопределена гримаса — вярно, тогава той бе надвил нечовешката тежест, но по онова време Бяно нямаше и тридесет лазарника, докато сега гонеше седемдесетте. Наистина той никога не се бе предавал на леност или агаларско безделие, работил бе цял живот и работеше още, но годините тъй или иначе си тегнеха върху него и си казваха своето.

— Откажете се, господин Силдаров! — Някой от брега надвика бученето на реката. Позна гласа — беше на Панайот Минков, който наистина не би могъл да се пребори с товара на един срутен мост, но затова пък вече десетилетия носеше на плещите си главната тежест на общинските работи. — Откажете се! — прикани го повторно. — Вие дотука сторихте повече, отколкото се полага човеку. Излезте, че да не погребваме двамина!…

В отговор Бяно само поклати глава — не му се хабеше усилие дори за няколко думи; той искаше да премери сили с моста, а за тази борба щеше да има нужда от цялата си физическа мощ, до последната капчица, с която се произнася и едно изречение.

Потърси по-здрава почва под нозете си, но не разбра дали е успял — замръзналите му крайници бяха станали нечувствителни. Подложи отново гръб под гредата, няколко пъти пое дълбоко дъх, опря длани върху бедрата си и не с тяло, а с напрежение на цялото си същество наблегна нагоре. Човек и мост се вкопчиха в нечувана и незапомнена битка. Човекът влагаше в нея воля, ум, сила и твърдост; противникът му обаче сякаш не беше безразборна купчина от мъртви греди, а отговаряше като жива твар, ревнива да не изпусне жертвата си — със злоба, стръв и ожесточение, пък липсата на разум и сръчност заместваше с неизмеримата си тежест.

Като пехливани, които в началото на схватката само се бутат и блъскат, за да проверят възможностите си, отначало никой не вземаше превес, но и никой не отстъпваше. После бавно, навярно незабележимо за окото, гредата поддаде; може да е било само колкото дебелината на един конец, но поддаде. Окуражен, Бяно напъна така, че ставите му изпукаха и кръвта сякаш щеше да пръсне вените му. Мостът се предаде още малко… после още малко… Какъв беше този адски шум? Мигар гредата над главата му се разместваше, за да го погребе в безформената си прегръдка? Не, не — това бяха човешки гласове: десетките зяпачи от брега бяха доловили надмощието му и го подкрепяха с неистовия си вик. Невям прелял от тяхната сила в мускулите си, Бяно се почувствува способен да се пребори вече не с някакъв си паянтов мост, а с цялата природа. Наблегна нагоре така, че тялото му от върха на пръстите на краката до космите на главата се превърнаха в едно безмерно усилие. Мостът отстъпи още един пръст… втори… трети…

… И в този миг Земята и небето се разтърсиха от ликуващия възглас на множество гърла. Бяно намери сили да поизвърне наляво глава. И видя — гредите бяха отпуснали смъртоносната си хватка, разбушуваната река преметна няколко пъти безчувственото тяло на злополучния момък, а малко по-надолу по течението онзи, непознатият с алафрангата дрехи, нагазил до гърди в ледената вода, го пое, олюля се от тласъка, но се удържа и с живия си товар в ръце бавно-бавно запристъпя към брега. При тази гледка също и на Бяно му се дощя да се разкрещи от радост, но здравият му разум и многолетният опит отново го отрезвиха — даде си сметка, че не можеше, не биваше да отпусне как да е кама̀рата над гърба си. Той се постара да се снижи също — или почти също — така полека, както се бе изправял, докато усети тежестта върху него да отслабва и изобщо да изчезва. Едва тогава шумно изпусна дъх (без да го съзнава, той през цялото време на борбата не бе дишал) и също задвижи вкочанените си крака към сушата.

А подир минута попадна в такъв въртоп, пред който бледнееше и пороят на Куруча — стотици ръце се протягаха към него, търсеха десницата му или само да се докоснат до него, името му, примесено с победни и възторжени крясъци, кънтеше на възбог чак до Чаталка и Българка…

— Помогнете на момчето — опита се да надмогне шума Бяно Абаджи. — Нека го разтрият с…

Не можа да продължи. Панайот Минков, секретарят на общината, метна на плещите му джубето, а после и собственото си палто, поразтърка го, сетне каза настойчиво:

— Оставете, господин Силдаров, има кой да се погрижи нататък за младия Стефан. Сега трябва да помислите за себе си. Да ви отведа ли до вас?

Бяно си помисли за дома си, спомни си стаите, нестоплени нито от огън, нито от човешки дъх, и кимна отрицателно:

— Не, не в къщи, у дъщеря ми Руска — тя по̀ ще съумее… Пък иначе наистина няма да откажа помощта ти, Панайоте — почти не чувствувам краката си, знаеш…