Цончо Родев
И стана ден (112)

8.

За тези повече от двайсет и пет години, в които се бе посветил на долапчийството, днешният бе вторият случай, когато водата изведнъж спираше и барата от само себе си замлъкваше. При предишния случай се оказа, че това било дело на човешка ръка. Но не ръка на злосторник, както бе помислил най-напред Бяно, а чрез спирането на водата кръщелникът му Панайот — Панайот Хитов — хитро го бе измъкнал извън долапа, за да се срещнат далеч от погледите и ушите на възможните мющерии.

Бяно тръгна нагоре покрай вадата, за да разбере какво този път се криеше зад неочакваното спиране на водата. И както тогава я намери отбита с дъсчената преграда. И все както преди точно десет години таман да отпуши вадата, чу един познат глас да изговаря дума по дума същото:

— Не се сърди, кръстник.

Сякаш животът се бе върнал едно десетилетие назад — от същия шубрак го гледаше Панайот, а прочутите му къдели-мустаци играеха от дяволита усмивка. Те се прегърнаха — все както тогава — и прочутият войвода каза с нещо като шеговит упрек:

— Ех, кръстник, кръстник, не си роден ти за нашата подмолна работа. На̀, аз мислех, че щом спре водата, ти ще се сетиш от кого хабер е това, пък ти… — После съвсем рязко смени тона: — Искаш ли да поседнем нейде тук на по-закрито, кръстник, и да похортуваме?

Тръгнаха към това „по-закрито място“ и Бяно забеляза, че другият леко накуцваше.

— Какво? Да не си ранен? — попита го.

— Де да бях ранен — изсумтя недоволно Панайот, — щях даже да се гордея с раната си. Пък то някаква си там болест, ишиас ли, как й викат — мъчи ме за десет рани.

— И като е така, защо пак си хванал „лявото“, Панайоте?

— Грешиш, кръстник, този път не съм се върнал към „лявото“. На служба при братушките съм. И като зная, че от моето разузнаване им зависи победата или поражението, болест, не болест — ето ме в родната Стара планина.

— Разузнаване? Може ли сам човек да разузнава в тези времена, сине? Ами че навред гъмжи от аскер, башибозук и качаци…

— Кой ти рече, че съм сам? Начело съм на цяла дружина доброволци, кръстник, малко по-нататък — той показа към запад — шета и Дядо Желю, също и той с неколцина подбрани момчета. Има и други чети в Балкана — всеки, който познава проходите, пътеките и кайначетата, сега е под заповедите на Дядо Иван. С една дума — не чакаме свободата си на тепсия, а помагаме според силите си за нея.

— Хвала вам — прекръсти се старецът. — Нека Всемогъщият да ви опази, та дълго, чак до свободата, да помагате на братушките.

Те приседнаха, Панайот Хитов извади лист и молив и разговорът — истинският им разговор — едва сега започна. Всъщност то не беше разговор като разговор, а приличаше повече на разпит: войводата задаваше въпроси, старият човек отговаряше и Панайот си вземаше бележка от отговорите му.

— Много си се изпраксал в новия занаят — подхвърли по едно време Бяно, комуто направи впечатление опитността на довчерашния хайдутин.

— Не се чуди, кръстник, имах време да го изуча. На тази служба съм при братушките още преди царят да прогласи войната.^[1] От тогаз и плосък като тиган да ми беше мозъкът, пак щях да науча какво интересува Дядо Иван и как да му го съобщавам.

— И как му го съобщаваш, сине?

— С писма, кръстник. С писма до полковник Николай Артамонов, който е началник на руското разузнаване. И мога да ти се похваля, че полковникът нито веднъж не се е усъмнил в сведенията ми.^[2]

Панайот Хитов се почеса с молива по врата.

— Сега-засега май свърших с въпросите, кръстник. Ала ще ти река друго. Също и ти трябва май да спуснеш кепенците на долапа и да се върнеш в Сливен. Да следиш, щото става там, и да ми го съобщаваш, пък аз ще имам грижата да го предавам, където трябва. Такива са времената, кръстник, че трябва да жертвуваме личните си изгоди и да мислим за братушките, които леят кръвта си за нас.

— Не ме кандърдисвай, момче. Знаеш ме, че не съм от алчните за пари, та като нищо ще врътна ключа на долапа. Работата е в друго. Аз съм стар човек, не разбирам много-много от военни дела. Не зная доколко аджеба ще съм ти полезен като наблюдател в Сливен…

— Но няколко табора да изброиш можеш, нали? Също и колко топове са с тях? И да видиш в каква посока отиват? Е, туй напълно ми стига.

— Ала Балканът е голям. Как да знам къде се криеш в него, та да те намеря и да…

— Не бива и да знаеш. Но ще си уговорим онова, което господин полковник Артамонов нарича „пощенска кутия“. Хайде да не ходим далече. Ей на̀, този камък тука, дето прилича на конска глава. Научиш ли нещо важно, няма да го пишеш в града (ще имаш неприятности, ако за нещо те спипат стражите и открият писмото по джобовете ти), а ще си вземеш дивита и — тук, на долапа. Написаното ще го слагаш под камъка. Аз ще имам грижата да проверявам пратил ли си ми хабер или не.

Уговориха подробностите, сетне Бяно се досети нещо:

— Помниш ли предишния път, когато ме попита как съм със сърцето, а сетне ме свърза с Иван?

— Забравя ли се такава случка…

— Сега Иван е в Сливен. Уж търговец, пък всъщност с твоя занаят, макар и малко по-различен — ти скиташ по балканите и разпитваш пътниците, а той я в конака, я при забитите на войската… Не е за чудене, ако и двамата пращате сведенията си на едно и също лице.

Панайот Хитов го изгледа замислено.

— Благодаря ти за доверието, но…, но може би ти нямаше право да ми съобщаваш това, кръстник. Открил ти се е Иван — негова работа; откривам ти се аз — моя работа. Ала ти трябва да се научиш да бъдеш като гроб. — Старият човек гузно наведе очи. — Искаш ли сега малко вести от мене, кръстник? Да? Няма да ти говоря за хода на войната. Той се мени с всеки ден и сигур все се дочува нещо и в Сливен. За живи хора ще ти говоря. Първо, приеми поздрав от внука си Димитър.

— Боже, жив ли е? — трепна старецът.

— Досега „чок селям“^[3] от умрял не съм предавал — изкиска се Панайот и с привично движение засука своите палабуюк мустаци. — Жив и здрав е Димитър и също като мене е постъпил на служба при братушките. Възложили са му друга работа, не като моята. Преценили са, че ще е по-полезен в техния „Червен кръст“. — Тук се наложи да обясни какво е това „Червен кръст“, понеже старият човек не знаеше. — Ама не го използуват при самите ранени, а са му дали да организира. Лазарети и болници да устройва, да вдига населението за пренасяне на ранените с каруци, жените да разчепкват тефтик… С една дума — добре е. И мечтае кога ще види леля Руска, тебе и всички роднини и близки. Ще ти предам „много здраве“ и от още двамина, дето, като чуеш имената им, може и да припаднеш. От сина и дъщерята на оня проклетник Йоргаки, кмета.

— Димитър и Стилиянка? — зяпна насреща му Бяно.

— Същите, Димитър и Стилияна. Стилияна е милосърдна сестра във военната болница в Габрово и началничките й много се хвалят с нея. А за Димитър може и да не повярваш, ала е личен преводчик на княз Светополк-Мирски, един от най-големите началници в руската войска.

Като се посъвзе от новината, Бяно се изкиска:

— Научи ли, баща им ще се спука през гърба…

Те сякаш си бяха казали всичко, но Панайот не бързаше да тръгне. Вместо това хвърли лукав поглед към кръстника си:

— Та какво, казваш, съм те попитал тук преди десет години?

— Попита ме за сърцето. „Как си със сърцето, кръстник?“. Точно тези бяха думите ти.

— А ти как си със сърцето, кръстник?

— Както тогава. Само гдето е с десет години по-старо.

— Е, добре тогава. Значи, ще издържи още една изненада.

Панайот сложи два пръста в устата си и свирна по особен начин. Сякаш изпод земята излезе един напет момък, строен и гъвкав и със стъпки като на сърна. Беше облечен много странно: с униформена куртка, върху която през рамената бяха кръстосани два патрондаша, и с военна шапка с козирка на главата, пък с биргьотлии потури и с навуща, черни върви и цървули на краката. Нещо в слабоватото ухилено лице на момъка се стори познато на Бяно, но за повече не можа да си спомни. Кръщелникът усети затруднението му, та заповяда на новодошлия:

— Представи се!

— Рядовой Ганчев Ганчо Кутевич.

— Ганчо, момчето ми! — изкрещя невъздържано Бяно Абаджи. — Господи, доживях да те видя отново! — Той скочи на крака и така прегърна момчето, че чак го завъртя във въздуха. — Чакай да те нацелувам, сине, пък сетне ще си кажем, каквото и да е… — А след като изпълни „заканата“ си, попита войводата: — Ще ми го дадеш ли да го скрия в долапа и да доведа майка му?

— Не, кръстник. И не от проклетия казвам това „не“ — Ганчо е солдат като всички в дружината, предстои ни важна работа към Ичера и Градец, той трябва да си бъде в строя наред с останалите. Но да си поприказвате половин час — може.

И с тези думи Панайот целуна ръка на стария човек и изчезна в храстите.

* * *

Бяно уж подбра най-грижливо думите, с които да съобщи на Руска за чудната си среща с Ганчо и добрите вести за Димитър. Мъчеше се да направи тъй, че тя да възликува и да запее от радост, но уви — майчиното сърце като че ли е по-склонно на сълзи, отколкото на песни. Едва чу разказа му и Руска зарида и занарежда:

— Само да са живи, Господи! — повтаряше тя, докато хлипаше неудържимо. — Само да са живи и да дочакам онзи ден, да ги видят очите ми… Зер стигат толкоз струвания и парастаси в нашия род: дядо, чичо Манол, леля Трънка, братовчеда Трънкин Георги, Найден, моя Андон… Толкоз хора дадохме курбан за народното дело, Господи, не ни ли се полага и мъничко радост? Най-простата от всички — майка да прегърне синовете си…