Цончо Родев
И стана ден (76)

11.

По-стари люде като Бяно Абаджи и поп Юрдан разправяха, че такава усилена шетня на властта като сегашната са виждали още само два пъти през живота си — в двадесет и първа, когато бе ударът срещу Заверата, и четиридесет години по-късно, след като Панайот Хитов с дружината си бастиса подкупния Али ефенди, кадията, посред самия му дом. Горе-долу същото, но по своя малко лаладжийски начин, изрази и Нено Брадата: като вървиш по мегдана, казваше той, трябва непрекъснато да гледаш в краката си — я в заптие ще се спънеш, я в конашки шпионин. Че те галиба били повече от камъните на калдъръма…

* * *

Извънредните мерки за укриването на главния апостол Иларион Драгостинов малко по малко се притъпиха, отслабнаха. Причината всъщност дойде от престараването да му поставят пазачи откъм градината на Ганка Увичката: когато трима или четирима, макар и да не виждат Илариона в лице, знаят кого и къде трябва да охраняват, ясно е, че тайникът е престанал да бъде чак толкова таен. Това наглед нарушаване на подмолността имаше и добри страни. Преди всичко то доказа, че онзи, баш изменникът, който беше по-страшен и по-опасен от всички други шпиони, взети заедно, не е измежду неколцината ясъкчии (както всъщност ги наричаха, понеже думата телохранител още не бе влязла в българския речник) — иначе, разумява се, турците досега сто пъти да са завардили къщата на Таша Йосифова и да са спипали жив или мъртъв апостола. Втората последица, всъщност следствие на първата, беше, че неколцина най-отбрани и най-доверени и изпитани от дълги години комитетски дейци вече можеха да се събират при Иларион Драгостинов, та работата криво-ляво ако не се възобнови, то поне не замря напълно. Сега пролича, че се бяха поотракали в заговорничеството. Защото не отиваха в дома на Димитраки чорбаджи така ачик, както, да речем, влизаха в кафенето; напротив, бяха си измислили един доста таен път, който само много наблюдателен шпионин би открил — влизаха през бояджийницата на „лизнатия“ хаджи Димитър Бояджиев, провираха се като таласъми през един-два комшулука, накрая пресичаха отколе пустата градина на Увичката и там, като дадяха уговорен знак на стопанката Таша (за мнозина тя си оставаше Кокон Таша, макар и да не й го казваха), чрез нея стигаха до апостола. Бяха взели и още една мярка за сигурност. От собата, в която се криеше Иларион, избиха и приспособиха една вратичка към водника^[1], а от там през задното помещение на банята можеше при нужда да избяга човек в двора от другата страна на къщата. За тази нежелана възможност Таша Йосифова винаги присъствуваше на срещите им; случеше ли се нещо, тя трябваше да се покаже на пруста пред собата и да заглавика неканените гости, докато Драгостинов свареше да „драсне“ към задния двор.

Точно същото ставаше и в тази пролетна привечер. При Иларион се бяха промъкнали д-р Планински, Нено, Димитър Кукумявков и Михаил Икономов и си приказваха в дъното на собата, а Таша, сложила до нозете си панерчето със скроен плат, шиеше на едно трикрако столче до вратата; само от време на време тя оставяше работата си и отскачаше до съседната стая — колкото да нагледа Иринка и Нойко (те, горките деца, откакто влезе апостолът в къщата им, изобщо не припарваха на улицата, за да не изпуснат нещо пред другите деца), толкова и да хвърли един внимателен поглед наоколо от височината на хаета.

— Несправедливо е да корим нашите другари за бездействието им, господин Иларионе — казваше в този момент учителят. — Когато не само в новопосвещаван, но и в някого измежду нас може да се крие шпионин, нищо чудно, че хората са предпазливи. Това в науката се казва чувство за самосъхранение. И никой никого не може да вини за него.

— Но определеният ден наближава! — повиши глас Иларион Драгостинов. — Ще излезе така, че заради няколко турски мекерета ще въстанат всички други окръзи, пък ние, божем войводският Сливен…

— Стиска ли ти да кажеш, господине — прекъсна го безцеремонно Нено Брадата, — да плюем на всяка сигурност и да завъртим с пълна сила работата?

— Това е безразсъдство — отговори вместо запитания Начо Планински. — Заклели сме се още на Дякона да умрем в бой, а не слепешката да положим главите си върху дръвника на джелатина.

— Смъртта именно на Дякона доказа — отбеляза Кукумявков, — че понявга смъртта на бесилото е не по-малко славна, отколкото на Бузлуджа с куршум в челото.

— Не сте прави! — настоя на своето Михаил Икономов. — И в сражение войникът стреля, но все пак търси укритие я зад дърво, я зад камък. А както са плъзнали навред конашките копои…

— Излиза, че трябва първо да ги обезвредим тях, че тогаз да подновим приготовлението — замислено рече Драгостинов. — А времето, пустото, тече ли, тече…

— „Излиза“, „излиза“ — невъздържано натърти лекарят. — Казах ви, че имената се знаят само от Мустафа ага и Хайдар бей. Да отидем да ги питаме тях, а? Защото аз друг начин не виждам…

Таша, която до този момент бе шила бод след бод и неволно бе следила разговора на мъжете, внезапно остави плата и иглата — една лудешка мисъл проряза съзнанието й.

— Мустафа ага е силен по „остарелия шербет“ — замислено произнесе Нено Брадата; с тези думи още от времето на Тахир ага в Сливен наричаха ракията. — Да взема да го прикоткам на едно яко запиване, че белки изкопча едно-друго от надебелелия му език?

— А ако стане обратното? — загрижено поклати глава Димитър Кукумявков. — Ако твоят език надебелее по-напред и се разбъбри?

Младата жена до вратата бе загубила нишката на разговора и въобще не чу предложението на Нено и възражението на златаря Димитър. В нея с всички сили напираше една-единствена мисъл; тя бе неоформена и без яснота, всъщност повече чувство отколкото размишление, но ако трябваше все пак да се изрази с думи, тя би изглеждала приблизително така: „Тези хора са се самообрекли на смърт за отечеството и наистина ще загинат. Само че гледат да не е мърцина… Докато аз, потомката на Нойко Завераджията…“ Уплаши се от себе си: ако не превърнеше веднага мисълта в действие, ако дадеше на разума си време да преценява „за“ и „против“, то навярно… Таша с рязко движение остави плата в панерчето и се изправи. Изчака погледите на мъжете да се съберат в нея и продума отчетливо:

— Престанете с това надприказване, господа. Аз… — Тя се засмя горчиво. — Аз, Кокон Таша, се наемам да издиря шпионите. Изчакайте ме тук, колкото и да се забавя. — Таша прекрачи към вратата, но едно допълнително хрумване я накара да спре и да се обърне към Михаил Икономов. — Вие, господин учителю, имате опит с децата. Ще поемете ли грижата за моите? Само да ги наглеждате, нищо повече. Иринка вече знае да слага и раздига вечерята, а те си лягат без чужда помощ. Да?… Е, довиждане, господа. И… И молете се за мене…

Изпратиха я в пълно мълчание. (Впрочем и в последвалата дълга нощ петимата мъже, които изобщо не помислиха за сън, почти не проговориха.) След петнадесетина минути през прозорчето я видяха да излиза. Таша Йосифова се бе накиприла в най-хубавите си дрехи…

… Слънцето, още сънливо, се бе надигнало над Бършен, когато Таша се завърна и направо влезе в собата при мъжете. Изглеждаше бледа и със сини кръгове под очите, леко разрошена, с белези на недотъкменост в облеклото; всичко това можеше да остане незабелязано, но не и другото, най-непривичното за нея — погледът й, обикновено прям и открит, сега упорито отбягваше някъде настрана.

— Вземете лист и молив и запишете имената на шпионите — каза тя; гласът й звучеше равно, безизразно.

А когато се приготвиха, изреди шест-седем имена. Започна със Спиридон, което не направи впечатление на никого — от години се знаеше, че Спиридон преживяваше със сребърниците, които получаваше от конака, загдето следеше и подслушваше своите, българите. Останалите имена принадлежаха на познати хора, които минаваха, общо взето, за представители на измета на Сливен. И само два пъти възкликнаха мъжете. Най-напред когато чуха да се споменава хаджи Димитър Татев.

— Господи! — изпъшка Димитър Кукумявков. — Него пък с какво успяха да го купят? Ами че този мръсник Татев по богатство може да мери мегдан със Саръиванов или Гюлмязов!…

Втори път, когато Таша изговори единственото женско име в списъка, на някоя си Димитрина Топалка.

— Виж я ти, кучката му с кучка! — изруга на това място Нено Брадата. — Гледам я аз напоследък, че все се навърта около нас; я вода вади на кладенеца, я плете до стобора си…

— Значи са надушили, че при тебе е главното скривалище — каза Иларион, — и са й възложили да следи кой влиза и кой излиза.

По-дрезгаво от всеки друг път се намеси и Михаил Икономов:

— Мен пък ми прави впечатление, че нито един от изброените не е бил никога в комитета. И не може да ни предава изотвътре…

Все още изправена до вратата и с поглед, забит в някаква точка на стената, Таша Йосифова завърши „доклада“ си:

— А тарторът на всички шпиони се зове Дели Пенчо…

При това име мъжете просто хлъцнаха. Даскал Икономов едва изговори:

— Дели Пенчо!… Сигурна ли сте, госпожа Таша?!? Ами че той…

Жената не отговори на въпроса му. Мълчаливо излезе от собата и я чуха как се затваря в другата стая, при децата си. В следващите дни никой не я видя; дори не излезе да се сбогува, когато народните дейци тръгваха на слава и смърт в Балкана.^[2]

Още почти цяла минута мъжете (без Драгостинов) се пулеха един на друг като хипнотизирани, после — сякаш по даден знак — заговориха в един глас. Всеки се мъчеше и да надвика, и да наддума другите, имена и години се сипеха безразборно. Когато едва-едва се посъвзеха, Михаил Икономов каза от името на четиримата:

— Ще ни извиняваш за тази гюрултия, брате Драгостинов, но сведението на Таша Йосифова ни изненада…

— Направо ни сащиса, даскале — поправи го Нено. — Няма какво да го усукваш префърцунено. Сащиса ни и ни чалдиса.

— … и ни отговори на въпроси, над които ние цели години си блъскаме главите — успя да завърши мисълта си учителят.

Иларион Драгостинов попита за подробности. Като говореха отново един през друг, удовлетвориха молбата му. Започнаха още от седемдесет и втора, когато бяха осъдили на смърт Стефан Саръиванов, ала не сполучиха да изпълнят присъдата.

— И как ще я изпълним! — вайкаше се Нено. — За разплатата бяхме определили Христо Големия от Търново и Дели Пенчо. Три вечери му правиха засади, но Саръиванов все минаваше по други пътища. Разбира се, че ще минава, когато Дели Пенчо го е предупреждавал къде го чака гибелта.

— Но затуй пък сетне, при погромите през седемдесет и трета, единствен от нас, посветените, който пое към Диарбекир, беше Таню Стоянов. Сега причината се вижда като на длан. За смъртната казън Дели Пенчо бе поканен от Таню. Сетне Пенчо не е могъл да издаде ябанджията Христо Иванов, но затуй пък е докладвал в конака за ролята на Таню.

— Таню ще си го върне! — прекъсна ги на това място Драгостинов. — Може и да съм изпуснал да ви го кажа, но Таню е драснал от Диарбекир и в момента навярно чака на брега на Дунава да премине начело на една многобройна и въоръжена като пруски гренадири чета. Дойде ли насам, Таню няма да си остави борча неплатен…

Продължиха да му разказват. Преди по-малко от година прочетоха присъда и на един тукашен янкеседжия, Хасан бей Пощата, който се бе прочул като мъчител и рушветчия. За изпълнители на присъдата определиха четирима — Кондю Кавръков, Михаил Гаджалов, младия Марин Димитров и… пак Дели Пенчо. И както три години по-рано тъй си и останаха с камите и пищовите в ръце — Хасан Пощата се изплъзна от всички пусии. А когато малко по-късно заради Ескизаарската буна захванаха да заптисват, първи се озоваха в хапуса Кондю, Михаил и Марин.

— Но след това задържаха още няколко дузина други… — замислено произнесе доктор Планински.

— Защото Дели Пенчо е казал с кого другарува всеки от тримата в зандана, за които е бил сигурен, че са „лизнати“ — правдиво обясни Михаил Икономов. — Още тогава ни направи впечатление, че властта задържа хора, които може и в различна степен, ала все са посветени в делото. Е, не откриха нищо и ги пуснаха, слава Богу. Но сега? Сега, когато отново се разбуниха духовете? Шпионите не тръгнаха ли най-напред по стъпките на Кондьо, Михаил и Марин…

— Та се наложи рано-рано да ги пратим на сигурно в майчица Стара планина? — завърши вместо него Димитър Кукумявков. И обобщи: — Ето какво се е криело зад онези тайнствености, над които дни и нощи трепахме акъли и пак не проумяхме.

— А вярно ли е, че този Дели Пенчо е в комитета? — осведоми се Иларион Драгостинов.

— И да, и не — отговори за всички Нено Брадата. — Хубавец и луд като прякора си е Пенчо, но е и поклонник на „Бяла Рада“. Използувахме го и за някои по-завързани случаи, но нито е „лизнат“, нито са му поверявани по-опасни тайни. — И изруга: — Проклет да е часът, когато изобщо ни е дошло на ум да потърсим неговата помощ!…

Иларион ги прикани да престанат да мислят за миналото и да решат що да сторят от тука нататък. Много предложения се чуха — от „пращане за зелен хайвер“ на конашките копои до незабавна смърт на всички, чиито имена научиха от Кокон Таша, — но не стигнаха до споразумение. Че Дели Пенчо заслужаваше „гибел, и то колкото може по-позорна“, срещу това никой не възразяваше. Но се чуха разумни гласове против смъртта на останалите: щеше да бъде много „беллѝ“ в една нощ да избият всички шпиони до крак, биха разобличили и Кокон Таша като прислушница на комитета, пък и заслужаваха ли такива отрепки като да речем Кутьо Карапанчев да омърсяват войнишките калъчи. Спориха дълго и накрая решиха. Спиридон, Прокоп и другите нищожества да не закачат, достатъчно беше, че ги знаеха и щяха да се пазят от тях. За Дели Пенчо определиха смърт, но в името на справедливостта изпълнението на присъдата оставиха на онези, които най-много пострадаха от издайствата му — Михаил Гаджалов и другите двама в Балкана. Нено пък не само настоя, но заложи целия си авторитет на председател на комитета, да бъде наказана със смърт и Топалката — именно тя бе станала причина да загубят най-сигурното скривалище на комитета в Сливен.

(Като нарушим последователността във времето, нека още тук да кажем, че и двете присъди бяха изпълнени. Нено лично прикотка Дели Пенчо и, като не се откъсна нито за минута от него, за да не му даде възможност да съобщи на господарите си, една нощ го отведе към Керемидената къшла^[3], където, отнапред известени, ги чакаха Кондю, Михаил и Марин Димитров. Предателят отначало отричаше всичко. После удари на плач и молби за милост, а накрая… накрая чисто и просто изчезна от Сливен, „сякаш потъна в земята“, както говореха за него в конака. Едва тринадесет години по-късно наблизо до Хайдушката пътека козарчета намериха един човешки скелет под купчина камъни, но и тогава никой не се сети за Дели Пенчо. Присъдата над Димитрина Топалка бе изпълнена малко по-различно. Трима клуцохорски „лизнати“ я спипаха една нощ, точно когато дебнеше и слухтеше около Ненови. Запушиха й устата и без много-много приказки я хвърлиха в близкия кладенец, до който беше обичайното й място за следене; за да изглежда сякаш се е самоубила, тримата се сетиха да оставят до кладенеца чехлите й…)

Щом решиха и това, петимата за пръв път през това паметно денонощие почувствуваха как напрежението напуща уморените им тела.

— Ама Кокон Таша, а! — изкиска се ни в клин, ни в ръкав Нено Брадата. — Абе речено е отколе, че една жена с това си мъж въздига или мъж затрива, ама като Кокон Таша цял комитет да опазиш…

Без да произнесе дума, Иларион Драгостинов се приведе напред и се опита да стовари яка плесница през устата му. Задържаха го, а после ги и разтърваха. И за стореното през тази нощ от Таша престана да се говори. Само се чу, че когато някой разправял за събитията на Бяно Абаджи, той дълго пушил мълчаливо, а сетне изрекъл следните не съвсем ясни думи:

— Кой ще ми посочи границата между грях и добродетел? Грях ли е, ако вдовица открадне самун хляб, за да нахрани децата си? И добродетел ли е, ако някой от мерак да влезе в календара като праведник, за да не наруши деветата Божа заповед^[4], каже истината и издаде на турците скривалището на преследван родолюбец? — И завършил: — Има постъпки, които не се съдят нито с Божите, нито с обикновените човешки закони…

Никой повече в Сливен не отвори дума за извършеното от Кокон Таша. И около нея освен всичко друго се възцари и гузно мълчание…