Цончо Родев
И стана ден (32)

4.

Ако някой в този августовски ден имаше за цел да докаже как старото и новото се борят в Сливен и все още не успяват да се надвият, достатъчно беше да покаже облеклото на Стилияна Георгакева, която със забит в земята поглед (така от памтивека ходеха жените в Сливен) ситнеше през града. Тя носеше дълга и права пола от кафяво сукно, скроена по европейски, но зеленото й кадифяно елече над нея, яката на ризата, украсена с шевици, и шамията на главата можеха да прилегнат на която и да е селянка от балканските села…

Без да се смущава от тези нередности във външността си, младата жена прекоси две от махалите на същинския Сливен и подир малко вече се здрависваше с Аргира Димитрова. Учителката я посрещна радушно, но и посрамено — тъй като заедно с другите и „Баби-Иванкиното“ училище беше във ваканция (или отпуск, както казваха тогава), тя се бе заловила с катадневна домакинска работа и, защото не беше предупредена за посещението, „каяфетът“ й съвсем не подхождаше за посрещане на гости. За щастие нечаканата гостенка постъпи по най-добрия възможен начин — изобщо не забеляза външния й вид.

Изпълниха целия ритуал на „визитите“ по сливенски — настаниха се на хлад под клоните на крушата и току до ромолящата вада, изядоха по едно прясно сладко от бели череши и взаимно се осведомиха за здравето си. И най-сетне дойде време Стилияна да каже повода на гостуването си по никое време.

— Чини ми се, госпожице Аргира, че ние сме като воденица, на която са отбили водата.

— Кои „ние“? — предпазливо попита учителката.

— Жените на Сливен — беше неочакваният отговор. — След пет века изостаналост също и нашето колело беше на път — макар и със скърцане — да се завърти. Дружеството създадохме, сказки си обещахме да слушаме, за неделно училище заговорихме… Все хубави неща бяха…

— Защо говорите в минало време, госпожице Стилияна? Откъде туй „бяха“?

— Ще ви отговоря, но първо да помоля — не ми говорете на „госпожице Стилияна“. Само Стилияна, Тенинка или както другояче ви допада, ала не ми подхожда вие да ме назовавате със страхопочтителното „госпожице“.

— Вие също ми казвате „госпожице Аргира“ — засмя се домакинята.

— И съвсем основателно — сериозно потвърди Стилияна. — Ние и двете сме неомъжени, приблизително на едни години сме, ала къде сте вие, къде съм аз!… Дори е много, че съм седнала във ваше присъствие.

Похвалата, виждаше се, беше искрена, но и така пряма, че некрасивото, ала одухотворено лице на Аргира плувна в руменина.

— Хайде, нека да я караме, както ще ни е най-удобно на езика — предложи. И напомни: — Щяхте да ми обясните защо за добрите ни намерения казвахте „бяха“. И още — за пресекналата вода във воденицата ни.

— То, виждате ли, е едно и също. Нека да сме честни и да си признаем, че вдъхновител и двигател за нашите намерения беше един голям и благороден мъж, който, за съжаление, рано-рано ни напусна — Стефан Гидиков. И колелото на воденицата ни, едва проскърцало, се смълча и нищо чудно летният пек да го разсъхне напълно. Ако наистина сме честни, ще си признаем още, че без мъжки тласък не ще сме способни да преодолеем застоя. Просто силите ни няма да достигнат да надмогнем наследеното от пет столетия. — Очите на гостенката помръкнаха. Тя се прекръсти набожно и добави: — Имаше… Какво говоря и аз, има го още един сливналия, който може би дори повече и от господин Гидиков щеше да ни поведе към просвета и напредък, ала, уви, той също скоро ще ни събере на гробищата. Сигур се досещате — думата ми е за братовчеда…

— Анастас хаджи Добрев, разбира се.

— Да, Анастас си отива. Не така главоломно бързо като на господина Гидикова — нека бъде мир на праха му! — ала същата проклета болест гризе и неговите дробове. — Гостенката се сепна: — Ама какво ви разправям и аз! Нали и двамата сте учители, видели сте го на какъв хал е…

Аргира Димитрова предпочете да не споделя впечатленията си от болния учител.

— И тогава? Какво ще посъветвате да правим тогава, госпожице Стилияна?

— Без „госпожице“, само Стилияна — настоя гостенката. И продължи: — Да повикаме неволята като в приказките, пък като не дойде да отпуши водата във вадата ни, да запретнем ръкави ние самите. Грях пред света и българщината е да се примирим с петвековната си роля на тъпоумни твари.

— Не си ли противоречите? — стрелна я с поглед учителката. — Уж без мъжки тласък бяхме за боклука, пък сега — да запретнем ръкави ние самите… Или погрешно съм ви разбрала?

— Няма противоречие, госпожице Аргира. Ние чакахме да ни поднесат всичко на табличка — идея, посока, тласък. Защо пък сега да не опитаме обратното: със собствени сили да омесим тестото и едва за мятането в пещта да потърсим мъжка помощ? Само доколкото ще е нужно да се преодолее назадничавостта на баща ми и другите „по негов образ и подобие“ чорбаджии в общината. И да си спестим подигравките на волнодумците и злоезичниците.

Аргира Димитрова се заслуша с повишен интерес. Не само защото гостенката издаваше наличието на една дълбока пропаст в семейството на уж непоклатимия Йоргаки чорбаджи, но и понеже тази съвсем обикновена по ум и просвещение жена си позволяваше да мисли дръзко и да прави още по-дръзки предложения. Колцина бяха сливенките, умовете на които можеха да родят нещо като току-що изреченото?

— Усещам, дълго сте премисляли и оглеждали отвсякъде преди да похлопате на вратата ми. И ме сварвате неподготвена — мене, дето уж не ви подобава да седите в мое присъствие, — за да следвам мислите ви. Защо не ми помогнете, като ми дадете храната готово сдъвкана?

— Не е много онова, което имам да кажа. Три са целите, които ние, сливенки, решихме да гоним. Първата — да основем дружеството, можем да я смятаме зад гърба си. Втората — да ни се изнасят сказки от по-просветени люде, нека се надяваме, че ще го постигнем, когато читалището го уреди за мъжете. Но за третото — училището — хич ни няма. Него никой няма да го направи вместо нас. И аз седях и си мислех така: да се захванем ние и да го подготвим, разбира се, под ваше ръководство, да му скроим програмата не за една или две недели, а за месеци напред. И с всичко това на ръка да отидем при човек, за когото хем вярваме, че ще ни разбере и ще помогне, хем да има влияние и сили да завърти колелото ни.

— Ако повторя думите ви, бих рекла, че също и по тази, третата, цел главната работа е зад гърба ни, госпожице… е, хайде да е без госпожице, само Стилияна. Училището, както го виждам аз, трябва да има два главни дяла — просветен и, нека тъй да го наречем, домакински. Просветния естествено ще поема аз, но другите учители също са ми обещали ръка за помощ. Ще съставим две отделения — за съвсем безпросветените, които трябва да започнат от А и Бе и „две и две четири“, и за по-напредналите, дето вече се нуждаят да отворят очи за природните науки, за всеобщата и отечествената история, за географията и прочие. А домакинството ще се преподава едновременно на едните и на другите. Научих, че в града ни наскоро ще започне работа млад и родолюбив доктор, който, да се надяваме, няма да ни откаже помощта си. На никоя жена, мисля, няма да е излишно да понаучи нещичко за раждането и детегледането, за най-честите болести на пеленачето и невръстното. Вие бяхте обещали да предадете от майсторлъка си във везбата и шевицата…

— И държа на думата си. Макар че учителката ми, леля хаджи Калуда, майката на братовчеда Анастас, си остава къде-къде над мене.

— Зная една жена от Ново село, аз й викам леля Душка, дето е прочута готварка и въртокъщница. Питала съм я: щяла, била, с радост да запознае жените с гозбите, с приготвянето на зимнината, с варенето на сладка и петмези…

— За сладката и петмезите комай госпожа Руска Кутьо Ганчева няма равна на себе си — полугласно вметна гостенката.

— … и за всякаквито там тестени сладки. Остава ни коя да ни просвети в кройка и шев.

— На юг от Стара планина не ще се намери по-добра от Таша Йосифова.

Учителката сви рамене неопределено:

— На мен ли го казвате? Мигар не отидох при нея да ми ушие празничната рокля? Ала нали бяхте на събранието? Не помните ли как настръхнаха против нея нашите „добродетелни“ и „високоморални“ госпожи?

— Тогаз защо не поканим майка й? Госпожа Таша отдавна я надмина в майсторлъка й, ала и тя се е учила от баба Иринка Нойкова хаджи Йовкова. — (Нека мимоходом да споменем, че „баба“ Иринка едва есенес щеше да навърши четиридесетте…) — Пък и от родолюбиво коляно е — няма да ни покаже лакът, когато е за таквоз общополезно дело.

— Наемам се да я склоня. — Аргира каза „наемам се“, но всъщност имаше на ум да склони баба Иринка чрез дъщеря й Таша. Тя разпери ръце и се усмихна благосклонно: — Излиза, Стилияна, че нашата воденица е готова за завъртане на колелото…

— Тогава пременете се и да вървим за мъжката помощ. Нали е речено да не оставяме днешната работа за утре!

— Къде сте наумили да ме водите?

— При онзи, който е най-подходящ за нужната ни помощ. При господина Захария Жечков. Ама какво ви стана, госпожице Аргира? Не сте ли съгласна с избора ми? Ами че господин Жечков е председател на читалището, пък думата му тежи и в общината — кой повече от него може да ни подкрепи?

Пръстите на учителката изпукаха.

— Не е ли добре още малко да помислим? Да огледаме още веднъж работата от вси страни?

— Ако Захария Жечков ни откаже подкрепата си, тогаз щем не щем ще ни се наложи да мислим и кроим отново. Но доколкото го познавам, не допущам да не откликне на молбата ни. — И настоя: — Хайде, хайде, госпожице Аргира, навличайте роклята, дето ви е ушила Таша Йосифова и — право в кантората на Жечкови. Ама все пак защо се червите и колебаете, госпожице Аргира?

— Не, не се колебая и ей-сегичка ще се приготвя — каза учителката. И не излъга, но реши да замени една истина с друга: — Пък ако съм се изчервила, то е… Е, ще бъда откровена. Мислех си колко е странен светът, Стилияна. Странен и противоречив. Не се сърдете на думите ми, ама ето — баща ви Йоргаки чорбаджи е може би най-голямата пречка за всичко ново в Сливен, пък вие, неговата „плът от плътта му“, при това жена, ходите от врата на врата и с всички сили убеждавате да се надмогне старото и изостаналото и да се стъпи на друма на прогреса. Излиза, че невинаги ябълката ражда ябълка и крушата — круша. Случва се и на ябълка, при това киселица, да се роди, да речем, нар… Това беше. А сега ще ви помоля да ме почакате за минутка.

… Когато ги видя да прекрачват в кантората му, Захария Жечков първо не повярва на очите си, а после бързо-бързо натири оттатък писаря (двамата с баща си въртяха такава търговия, че държаха двама писари и половин дузина други служители) и забърза към вратата да ги посрещне. Раменете му, иначе малко попревити, сега от само себе си се изправиха, сред тъмната му брада се появи седефена усмивка, която само след няколко крачки се разпростря по цялото лице и направо засия в черните му зеници.

Той посрещна не радушно, а направо с въодушевление гостенките, настани ги на най-добрите места, настоя да ги почерпи.

— Не бива да ми отказвате — отговори той на възраженията им. — Нищо че сте дошли по работа, а не на гости; в края на краищата тук е християнски дом, а не хан, нали?

Всъщност не беше дом, а кантора и затова бяха подготвени да се справят с мъжко гостуване — кафета, напитки, емиш, — ала все пак беше кантора на Жечкови, та за двете гостенки се намери и нещо съвсем специално — шоколадови бонбони чак от далечна Швейцария.

Захария очакваше разговора да се води от Аргира Димитрова, все пак на една учителка по̀ прилягаше да изложи повода на неочакваното посещение, но се случи обратното. Думата бе подхваната от Стилияна Георгакева и тя обясни всичко с точност, яснота и убедителност, които изненадоха търговеца — доколкото досега той бе имал случай да помисли за нея, то бе винаги с нещо като снизходителното: „Онази там, дъщерята на Йоргаки, дето се е изучила на везмо…“

— Делото е народополезно и ние сме готови за него — завърши Стилияна. — Но за да го задвижим, имаме нужда да се облегнем на вашата десница, господин Жечков.

Той я изслуша внимателно, ала всъщност през цялото време погледът му не слизаше от безхитростното и умно лице на учителката. А когато Стилияна замлъкна, въпросът му беше пак към нея:

— Също и вие ли имате желание да се облегнете на моята ръка, госпожице Димитрова?

Стилияна Георгакева съвсем не можеше да се нарече глупава, но тя бе водила прекалено самотно съществуване, все настрана от хората и от живия живот, та от вниманието и се изплъзна тънкия начин, по който Жечков измести същината на разговора. Докато в разпаленото си слово под „ние“ тя винаги бе разбирала „ние, жените на Сливен“, със своето „вие“ той предлагаше ръката си на Аргира лично…

За разлика от Стилияна обаче учителката много ясно разбра онова, което бе изказано отвъд думите. За кой ли път днес тя се изчерви. Както и през цялото време досега, Аргира Димитрова остана с поглед към земята, но иначе отговори ясно и без колебание, но с трудно преодолима свенливост:

— Не крия, също и аз, господине.

По-късно Стилияна щеше неведнъж да си казва, че тези най-обикновени — за нея! — думи бяха предизвикали нещо като ореол или лъчение на радост около широкото и мъжествено-открито чело на Жечков.

— Предлагам ви помощта си, ръката си и целия себе си, уважаеми госпожици — произнесе той с щастлива усмивка. — Разполагайте с мене сега и завинаги.