Елио Виторини
Човеци и нечовеци (95)

XCV.

Последва нощта, в която нашите нападнаха казармата, където спеше Черното куче, за да го ликвидират. Акцията бе подготвена и ръководена от Ен-2, но целта не бе постигната. Пред очите на Ен-2 паднаха Сципион, приятелят на Фопа, и Мамбрино, приятелят на Кориолан. Ен-2 отново бе сред хора, които загиваха, отново изпита мъката, че не може да помогне на никого от тях, да повдигне поне главите им, потопени в кръв, и отново изпита желание да зареже всичко, да умре заедно с тия, които гинеха, да не мисли повече за тяхната гибел. Тогава Гракх разбра, че Ен-2 е обхванат от отчаяние.

— Но защо? — попита го той.

И заяви, че Ен-2 трябва да напусне активната борба, в която е недопустимо каквото и да е отчаяние. Никой от нашите не трябва да се бори с отчаяние; затова решиха, че трябва да пратят Ен-2 на друга работа.

Но по време на нападението в казармата враговете бяха видели лицето на Ен-2. Следващата сутрин вестниците публикуваха името, презимето и отличителните му белези, обещавайки голяма парична награда за тоя, който даде сведения за него и улесни залавянето му.

Когато му съобщиха това, той лежеше изтегнат на леглото в стаята си.

Пушеше и мислеше за връзката си с Берта, започнала преди десет години; знаеше, че Берта щеше да се върне. Винаги се бе връщала и винаги си бе отивала, така можеше да продължи още много време, но някога щеше да остане завинаги. Дали след година? Може би дори следващия път или след още десет години; той знаеше, че този ден ще дойде, но не можеше, не смееше да мисли за този ден, защото това очакване му изглеждаше сложно и неясно, а сега му трябваше нещо по-просто. Също както хората, които загиваха; щяха да продължат да загиват, после щяха да престанат да загиват, защото щеше да дойде освобождението. Той знаеше това, знаеше, че такъв ден ще дойде, но повече от това не можеше да знае, защото му се струваше, че не ще му стигнат сили да дочака този ден и защото сега му беше нужно едно по-просто, по-непосредствено чувство, толкова просто и непосредствено, че да не го гнети дори желанието му да загине заедно с другите.

Влезе Лорена с вестник в ръка.

— Допуснал си да те разпознаят — каза му тя.

— Какво? — попита стреснато Ен-2.