Елио Виторини
Човеци и нечовеци (35)

XXXV.

Ел Пасо и Син божи не знаеха нищо един за друг. Ел Пасо бе пристигнал в хотел „Реджина“ през ноември, когато се очакваше нов съветник на испанското посолство. Натоварен със специални пълномощия, той трябваше да спре в Милано. Десет дни поред, от 15 до 25 ноември, началникът на гарнизона бе питал всеки ден по телефона капитан Клем:

— Пристигна ли този Ибарури?

— Не е пристигнал — отговаряше Клем.

Но на 26 ноември отговори:

— Пристигна.

— Веднага да си представи книжата — каза началникът.

— Няма такива — отговори Клем.

— Не ги ли носи? — изкрещя началникът на гарнизона.

— Нищо не носи — отговори Клем.

— Ония идиоти променят намеренията си всеки петнадесет дни! — изкрещя началникът.

— Променят политиката си — отговори Клем.

И така нареченият Ибарури не се помръдна повече от хотела на SS, пиеше с Клем, играеше карти с Клем, участвуваше в гуляите на Клем. Син божи го срещаше, но никой не знаеше, че той е помощникът на Гракх. На немските офицери, Клем, Зоненбаум и Кригсбаум той казваше, че не вярва в победата на Хитлер.

— Това са последните ви дни — разправяше им той. — Защо убивате? Защо преследвате? Не би трябвало да го правите. Това са последните ви дни. Би трябвало да повикате изповедник.

Немците се смееха, но не заради думите му, а заради гробовното изражение, с което Ибарури ги казваше.

— Великолепно, Ибарури! Изключително! — казваха те.

Само когато бяха пияни, малко се сърдеха. Тогава Клем казваше:

— Ако това са последните ни дни, то те са последни дни на целия свят. За всеки германец, който умира, ние убиваме десет души. Деветдесет милиона германци сме. Преди да умрат деветдесет милиона, трябва да убием деветстотин милиона души? Не, няма. Германия не може да умре, Ибарури.

А Ибарури казваше:

— Как да няма на земята деветстотин милиона души? Има. Четиристотин милиона са само китайците.

— Китайците не се броят — отвръщаше Клем.

— Триста милиона са индусите — казваше Ел Пасо-Ибарури.

— Индусите ли? Че тях кой ги брои? — викаше Клем.

Така продължаваха, а накрая Ел Пасо казваше:

— Хм!

— Какво, хм? — питаше Клем.

Син божи се смееше.

А когато не беше пиян, Клем възкликваше:

— Великолепно, Ибарури! Изключително! Казваш, че това са последните ни дни. Тогава ето един повод да се забавляваме повече. Елате, Ибарури!

— Как да се забавляваме, като нищо не се случва? — питаше Ибарури.

Пиеха, а Ибарури казваше, че това е нищо.

— Какво е това? Пием, нищо друго.

Играеха на карти, губеха, печелеха, а Ибарури разправяше, че това е нищо. Устройваха гуляи, Ибарури пак казваше, че това не е нищо. Жени танцуваха по масите им, а Ибарури викаше, че това е нищо.

— Какво е това? — казваше той. — Нищо, просто нищо.

Понякога германците се ядосваха:

— Как нищо? Всичко ли за теб е нищо?

Но Ел Пасо-Ибарури вземаше участие в този техен живот, затова по-често се смееха.

— Dispense la molestia^[1] — казваше той.

— Хайде, хайде — викаха те. — Останете с нас, ще ядем заедно.

Той говореше немски, а те бяха научили по някоя фраза на испански.

— Tome usted asiento^[2] — казваха му те.

Син божи виждаше всичко.