Елио Виторини
Човеци и нечовеци (53)

LIII.

Берта не намери Селва в къщи. Почука, но не получи отговор и тутакси забрави защо бе дошла. А колко бързаше да дойде. Значи, имаше нещо важно да прави или да каже? Но какво беше то?

От улицата, където бе къщата на Селва, тя се запъти към парка.

Хора нямаше, имаше само слънце, земя, блеснала на слънцето, голи дървета и слънце; тя тръгна сред тази самота, спря до една пейка, седна и заплака. Затова ли бе отишла да дири Селва? Плачеше, а целият парк наоколо й приличаше на самотна арена; само някъде далеч от хоризонта долиташе звънът на трамвай.

Изведнъж чу, че някой до нея й говори:

— Какво има, дъще?

Тя повдигна глава.

— Плачеш ли? — попита я човекът.

Берта видя до себе си стар, беден човек с изпокъсани дрехи и обуща и продължи тихо да плаче.

— Мога ли да те попитам защо плачеш? — рече й старецът.

— Не знам — отговори Берта.

— Не знаеш защо плачеш?

— Бих искала да знам, но не знам.

— Нищо ли не ти се е случило?

— Нищо.

— Дори вчера или завчера?

— Нито завчера.

Старецът седна близо до Берта:

— Сигурно си видяла нещо.

— Да, това е вярно.

— Ония убитите?

— Да, убитите?

— И сега плачеш за тях, нали? — рече старецът.

Берта отново вдигна глава, погледна стареца и видя сред набръчканото старческо лице сините му и ясни очи. Не се ли криеше някакъв особен смисъл в това, че той имаше сини очи? Струваше й се, че в това има някакъв особен смисъл.

— Не знам — отговори тя и отново трябваше да наведе глава, за да скрие потеклите сълзи.