Елио Виторини
Човеци и нечовеци (76)

LXXVI.

Гласът, който крещеше в гърлото на телефона, бе станал неумолим и човечето напразно казваше:

— Моля ви, един момент! Само един момент.

— Извикайте Джузепе-Мария — заповяда Пепино. — Джузепе-Мария сигурно има стотина, които може да пусне да си ходят. Извикайте ми Джузепе-Мария.

С това име в префектурата наричаха полицейския началник. Той говореше с Клем пред вратата, чу, че Пепино крещи, почука леко на вратата и подаде глава в стаята.

— Ела, ела — викна му Пепино.

— Какво има? — попита Джузепе-Мария. — Десантът на съюзниците ли те вълнува?

— Какво? — кресна Пепино. — Според тебе десантът в Анцио може да ме развълнува, така ли? Въобще не съм развълнуван.

Човечето продължаваше да говори по телефона и при влизането на Джузепе-Мария кимна с глава. Скулите му на туберкулозен се бяха зачервили повече, лицето му се беше изопнало и станало по-сериозно.

— Не забравяй, че германците искат да си разчистят сметките най-късно до шест часа — каза Джузепе-Мария.

— Какво, какво? — кресна Пепино.

— И разправяш, че не си развълнуван! — рече Джузепе-Мария.

— Не съм развълнуван! — извика Пепино.

— Търсят сметка за девет човека — заяви Джузепе-Мария, — двама от миналия път и седем от снощи.

— И какво искат? Да седна да ги съдя? — викна Пепино.

— Искат да са квит — рече Джузепе-Мария.

Човечето изтича на вътрешния телефон, като остави отворена слушалката на външния.

— Да правят каквото си искат — викна Пепино. — Сами да си уреждат работите. Какво, да не би да не могат?

Изправи се и се развика заедно с телефона, оставен на масата:

— Искат да разстрелят деветдесет души, така ли? Да идат на площада, да си ги хванат сами. Аз не отговарям за хората на площада, там да идат.

Джузепе-Мария посочи слушалката, която продължаваше да крещи на масата.

— Какво казва този дявол?

Пепино млъкна, човечето говореше тихо на другия телефон, а префектът и полицейският началник се напрегнаха да чуят какво казва грачещият отвъден глас.

— Няма къде вече да слага задържаните — рече Пепино.

Джузепе-Мария се усмихваше.

— Да го пуснем ли да влезе?

Човечето беше свършило с вътрешния телефон и се върна при кресливата слушалка; преструваше се, че бърза, но трябваше да мине зад креслото и сякаш не можеше да притича, а се промъкваше с мъка, едва ли не като дебелак с голямо шкембе.

— Ще го повикам самият аз — каза Джузепе-Мария на Пепино.

И той тръгна към вратата, докато човечето казваше по телефона:

— Намерихме къде да ги сложим… Ще ви потърся аз след половин час.

— Как, какво? — попита Пепино. — Намерили сме къде да ги сложим ли?

— В известен смисъл да — отговори човечето. — В психиатричната болница.

— В лудницата?