Елио Виторини
Човеци и нечовеци (55)

LV.

Берта поиска старецът да й обясни по-точно и той й каза, че има пред вид причината за всяко нещо, причината, поради която хората умират, дори без да се сражават.

— Освобождението ли? — попита Берта.

Старецът, изглежда, търсеше по-точен отговор и гледаше пред себе си с весели очи.

— Освобождението на всеки един от нас — добави той.

— Как на всеки един от нас?

— Така, на всеки един, в собствения му живот.

— А страната ни? А светът?

— Разбира се — отвърна старецът, — колкото повече човек е свободен, толкова повече свобода ще има по света.

— Не ги ли погледна? — попита я той и посочи към града, там, където убитите лежаха по тротоарите.

— Погледнах ги.

— Погледна ли ги в лицето?

— Да.

— Е добре, към кого се обръщат? Към всеки от нас или към целия свят?

Старецът сочеше онова място в града, където тя бе видяла лицата им; и Берта си ги представи не над къщите и хората, но сред къщите, сред хората, пошепващи в душата на всеки човек какво значи да бъде свободен, че те са умрели, за да бъде всеки свободен.

Нов порив на мъка я обзе и тя пак се обля в сълзи.

Нали не биваше да се поддава на този порив? Не трябваше да плаче? Но тя тъкмо затова плачеше, затова бе плакала и досега, защото се бе научила и бе разбрала какво трябва да мисли за тях. И вече не се опита да спре сълзите си, продължи да си плаче кротко.

И плачейки, се питаше: „И на мене ли искаха да кажат това? И заради мен ли са умрели?“