Елио Виторини
Човеци и нечовеци (74)

LXXIV.

На излизане от Капитан Блут Клем срещна Ел Пасо — както това често се случваше — в коридора към стълбището.

— Какво виждам? — възкликна Ел Пасо. — Капитан Клем е още жив?

— Мъртъв ли трябваше да бъда?

— Смятах, че сте мъртъв. Не ви ли избиха всички снощи?

— Нито един немски офицер не е бил убит.

— Не участвувахте ли и вие в онзи военен трибунал?

Ел Пасо похвали италианските патриоти и покани Клем да пият за тяхно здраве, защото момчетата ги бива. Нали капитанът е духовит човек? Ако е така, би трябвало да пие с него за тяхно здраве. Нима не се смята за духовит?

Лицето на капитан Клем бе станало сиво.

— Ще пием довечера — отвърна той все така мрачен, като обясни, че имал много работа.

— Къде сте тръгнали? — попита го Ел Пасо.

— Отивам да се срещна с един човек, когото са арестували.

Един мъж във фрак, с инициалите на хотела на реверите, дойде откъм стълбището, спря зад капитана и го зачака да свърши разговора си с Ел Пасо, сякаш имаше да му казва нещо.

— Извикайте веднага колата и качете в нея кучетата — заповяда капитанът.

Мъжът във фрак отговори, че го викат на телефона от командуването.

— Ало, какво има? — запита капитанът на телефона.

— Es spricht der Befehlshaber!^[1]

Свързаха го с началника на гарнизона и капитан Клем разговаря с него десетина минути. Отвън го чуха дори да се смее. После го видяха да излиза и да си оправя поясока. Минавайки, той се приближи до Ел Пасо.

— Тази вечер ще пием много — каза му той. — Можеш ли да уведомиш момичето Линда да дойде и тя? Ще я накараме да танцува гола, Ибарури, с опашката на моята кучка Грета, окачена отзаде й.

Махна с ръка за поздрав и добави:

— Знаете ли, генерал Цимерман е дошъл специално от своята резиденция на езерото Комо.

— Специално за какво? — попита Ибарури.

Клем не отговори, а се загледа в колата, където вече бяха качили кучетата.

— Не, засега още не! Отведете ги обратно — нареди той.

Докато теглеха навън Гудрун и Капитан Блут, Клем се наведе над тях и дълго ги чеса по главите. Стисна отново зъби, които изскърцаха, сякаш трошеше в устата си орехи. Един голям автомобил с цвят на речна кал спря до тротоара.

— Клем! — повика го някой от колата.

Един от есесовците, които стояха на тротоара, викна на капитана:

— Der General Zimmermann!

Клем изтича:

— Mein General!

— Ja! — каза генералът. — Gehören die Hunde dir. Schöne Hunde!^[2]

Клем се качи в колата на генерала, колата потегли, а зад тях тръгна другата кола. Двете коли прекосиха центъра на града. При Сан Бабила спряха и капитанът слезе от колата на генерала. Оправи пак поясока си, качи се на своята кола и минута по-късно беше в префектурата на полицията.

— Откъде мога да телефонирам? — попита той.