Елио Виторини
Човеци и нечовеци (77)

LXXVII.

В този момент влезе Клем и Пепино стана, посрещна го и пое ръката му с две ръце.

— Скъпи, скъпи…

— Искате ли да дойдете при мен тази вечер?

— Знаете, че съм много зает.

— Ще имаме малко празненство с приятели.

— Тази вечер ми е невъзможно, съжалявам.

— На вас винаги ви е невъзможно.

— Уви, да, и затова винаги съжалявам.

След това минаха на служебния разговор.

— Сега говорих с генерал Цимерман — каза Клем.

— Имате ли военен трибунал? Ако имате военен трибунал, аз не възразявам.

— Тук не става въпрос за военен трибунал. Работата е в това, че до осемнадесет часа правосъдието трябва да бъде извършено.

— Но защо е това бързане? Ние дадохме повече убити от вас и все пак не бързаме. Защо е това бързане? Правосъдието не бива да бърза.

Пепино се обърна към своя началник-кабинет:

— Какво ще кажете вие? Нали правосъдието не трябва да избързва?

— Въпросът е друг — каза човечето.

— Какъв? — запита Джузепе-Мария.

— Моля — намеси се Клем, — тук няма място за никакви въпроси.

Беше четири без петнадесет. Той свали часовника от китката си и го постави близо до своите ръкавици, които бе оставил на масата.

— В четири и половина трябва да бъда в затвора „Сан Виторе“ — каза Клем.

Джузепе-Мария смигна на човечето:

— Виждаш ли какъв е въпросът? — и погледна към Пепино. — Правосъдието има право и да избързва.

Все пак Пепино се изпусна да каже това, което не му се искаше да казва. Той не искаше да поеме отговорността за предаване хората на наказателния взвод. Тази отговорност беше в компетенцията на съдилищата. Какъв беше той, съд ли? Той не представляваше никакво съдилище.

— И ти отричаш, че си развълнуван — каза му Джузепе-Мария.

— Нищо не отричам и никак не съм развълнуван — кресна Пепино.

В четири и пет той не знаеше вече какво да каже и се обърна ядовито към своето човече.

— Защо не кажете и вие нещо? — викна му той.

Джузепе-Мария го успокои, като му каза, че не следва да предава важни личности измежду задържаните.

— Какво, какво? — попита Пепино.

— Не ти искат важни личности — каза Джузепе-Мария, — а определен брой глави. Нищо друго.

— Можем ли да им дадем работници?

— Разбира се. Можем да им дадем само работници.

Мисълта да предаде на наказателния взвод само работници изглеждаше на Пепино утешителна, дори избавителна. И човечето, неговият началник-кабинет, изглежда, одобряваше идеята, която преценяваше поне като по-малко зло. Той грижливо издуха дългия си нос, а Джузепе-Мария се засмя. Споразумението бе постигнато.