Елио Виторини
Човеци и нечовеци (46)

XLVI.

Сутринта след тази нощ, към десет часа, Селва, красивата старица с бели коси, метеше къщата си, когато, повдигайки глава, видя през завеските на стъклата на входната врата силуета на някаква жена, застанала на площадката.

— Я виж ти! — си каза гласно Селва.

Жената стоеше на осветената от слънцето площадка зад остъклената врата и не се решаваше да почука, нито си отиваше.

Селва отвори вратата и каза:

— Я виж ти!

Накара я да влезе и я въведе в стаята, изпълнена със слънце, което сега огряваше дори стария диван, на който миналия път жената седеше. Покани я да седне и каза:

— Събрала си смелост да дойдеш… радвам се, че те виждам пак.

— Благодаря, и аз се радвам — отговори Берта.

— Какво мога да ти предложа? Имам нещо средно между чай и лайкучка. Да приготвя ли две чаши?

— Не е нужно.

— Ако се превземаш, много ти здраве. Изглежда, току-що си пристигнала с влака и една топла водичка ще ти дойде точно на място. Идваш с влак, нали?

— Идвам със Северния влак. Пристигнах и дойдох направо тук.

— Извън Милано ли живееш? Защо?

— През август къщата ни изгоря.

— Къщата ви изгоря? Твоята и на кого другиго?

— На мъжа ми.

— И сега с мъжа ти живеете извън Милано?

— Да, с мъжа ми.

Селва започна да приготовлява чая, но изведнъж се извърна и попита:

— Значи, ти не работиш с нас, нали?

— Не, не мога да кажа, че работя — отговори Берта.

— Сетих се, че е така — каза Селва и се обърна пак към печката, в която беше поставила трески, събрани от развалините. После приседна на ръба на масата и постави единия си крак на стола.

— Сетих се, че не си от нашите. Сега той няма много работа с нас. Вече работата му го свърза с други жени.

— С колко, други?

— Всичко две. Едната съм аз, а другата е помощницата му. Ти коя би могла да бъдеш?

— Помощница ли има? Каква помощница?

— Една, която познавам, затова разбрах, че ти не работиш с нас.