Елио Виторини
Човеци и нечовеци (79)

LXXIX.

В хотела един млад есесовец бе качил кучетата горе. Той не знаеше, че всяко от тях си има отделна стая. Бяха му казали: „Качи ги горе.“ Горе той ги затвори и двете в стаята на капитан Клем, без дори да им свали намордниците.

Гудрун и Блут се спогледаха. Известно време се гледаха кротко и мирно, както седяха на задните си лапи, с вдигнати глави, после Гудрун стана и взе да обикаля около Блут.

— Какво искаш? — попита Блут. — Was willst du?^[1]

— Баф! — отговори Гудрун и продължи да обикаля около него.

Капитан Блут се надигна:

— Was willst du? Was willst du?

Той застана нащрек и едва помръдваше, а кучката продължаваше да се върти наоколо му. Блут повтори ядовито въпроса си:

— Was willst du?

— Джаф — отговори Гудрун.

Гудрун беше стара и силна — истинска вълчица. Блут беше млад и не така силен, по-малък от нея; не преставайки да пита: „Какво искаш?“, той сведе глава и я подуши под опашката.

Гудрун зави яростно и повали Капитан Блут, опитвайки се да го ухапе през намордника.

— Was willst du denn? — запита Блут.

Той се изправи отново все така нащрек, а Гудрун пак почна да обикаля около него.

— Искам да те изям — отвърна Гудрун. — Ich will dich fressen.

Блут се разсмя:

— Ай! Ай!

— Защо се смееш? — лавна Гудрун. — Ich will dich fressen.

— Ай! Ай! — Mit jenem Zeug?^[2] — отвърна Блут.

При този шум притича Син божи.

— Какво става тук, дявол да ви вземе! — викна той.

Дръпна Гудрун и я затвори в нейната стая, после се върна и взе Блут.

— Какво има да се разправяш с Гудрун? — каза му той. — Тя е затънала в злото. Не й казвай нищо за нашите приказки.

Вкара Капитан Блут в стаята му и в една чинийка, която държеше настрана, му даде да яде, а после му наля и вода.

— Аф — изджавка Блут.

— Аф — отговори му Син божи.

Свали намордника му, Блут докосна ръката му с муцуна и започна да яде. Хапваше, спираше, повдигаше глава и докосваше ръката на Син божи.

— Каква ти е ползата от твоята работа? — питаше го Син божи. — Държат те затворен в една стая, карат те дълго да гладуваш и от време на време ти подхвърлят сурово месо. Харесва ли ти? Затова си и такъв. На твое място отдавна да съм побягнал далеч.

Блут повдигна глава и го близна по ръката.

— Къде искаха да те заведат преди малко? — попита го Син божи. — Там, дето те заведат, вече трева не никне. Все сред типове се движиш, мръсни, долни. По-добре да ходиш с крадци на кокошки, Блут. Време е да промениш живота си.

Блут отново докосна ръката му, дори я близна.

— Не усещаш ли как смърдят? Дори не знаеш на какво, на хиена или на лешояд. Но и ти ще завониш, ако останеш при тях, като капитан Клем, като Черното куче. Искаш ли да смърдиш като Черното куче?

— Бау — излая Блут.

— Да, мили — продължи Син божи, — по-добре целият да потънеш в мръсотия като селски пес, но да се махнеш, да промениш живота си.

— Знаеш ли какво правиш ти? Те ти казват „дръж“ и ти хващаш. Те ти казват „търси“ и ти търсиш, те ти казват „лови“ и ти ловиш. А знаеш ли кого ловиш?

— Бау, бау — отвърна Блут.

— Да, бау, бау! Ловиш някого като мен.

— Аф — обади се Блут.

— Честно ли ти се струва? — каза Син божи. — Да хванеш някого като мен и да им го предадеш, честно ли ти се струва?

Син божи говореше, седнал на земята, и Блут го близна по лицето.

— Няма ли да дойдеш с мен? — попита го Син божи.

— Аф! — отговори Блут.

— Давам ти време до утре. Помисли си и ще поговорим пак.

Прибра паничката с вода и чинийката, стана и тръгна към вратата.

Капитан Блут го последва, сякаш искаше да тръгне с него.

— Веднага ли искаш да тръгнеш с мен? — попита го Син божи.

— Бау — отговори Блут.

— Тази вечер излизам, ако искаш ще те отведа още тази вечер — рече Син божи.

Излезе и в коридора видя млад есесовец.

— Wo ist der andere Hund?^[3] — попита на немски момчето. То държеше Гудрун за каиша. Каза на немски, че капитан Клем чака долу в колата своите кучета. И там попита къде е другото куче. — Wo ist der andere Hund?

— Не разбирам немски — отговори Син божи.

— Zwei Hunde — каза момчето. — Това е едно Hund. Къде е второто Hund?

— Не разбирам — отвърна Син божи.