Елио Виторини
Човеци и нечовеци (117)

CXVII.

Работникът се наведе, потърси под седалката и извади оръжието.

— Приготви ми и другия — каза Орацио.

— Защо? Мислиш, че няма да ги улуча ли? — възрази работникът.

— Все едно, приготви ми го. Дай го тук наблизо.

— А ти ми повдигни малко стъклото.

— Разбира се — каза Орацио. — Стреляй първо в немеца на седлото.

— Но оня в коша е комай половин генерал.

— Дори да е генерал и половина, стреляй първо в оня, който кара.

Работникът се прицели:

— Значи, в тоя, дето кара?

— В него.

Стреля един път, след това втори.

— Дявол да го вземе! Не го улучи — рече Орацио.

Отекна трети изстрел.

— Не го улучи!

— Сигурно съм го ранил.

Работникът стреля четвърти, пети път.

— Увеличават скоростта, опитват се да избягат — каза Орацио.

Работникът стреля пак.

— Мръсен гад! — рече той.

По стряхата на камиона заплющяха куршуми.

— Твоят половин генерал ще ни подпали камиона! — викна Орацио.

Работникът изстреля последния си куршум.

— Улучих го! — провикна се той.

Вече никой не стреляше по камиона.

— Бързо стреляй по тоя, дето кара! — викна Орацио. — Стреляй с моя!

Работникът се усмихна:

— Прав си бил.

Повдигна другия пистолет и стреля. Мотоциклетът се заби с пълна скорост в насипа на канала.

— Готово — рече работникът.

Минаха покрай голяма локва кръв, която лъщеше върху асфалта на пътя.

— Като ги задминаваме, стреляй в тях — каза Орацио.

Но като наближиха, видяха, че мотоциклетът с коша гори, а двете тела са неподвижни и по лицата им пълзи горящият бензин. Не беше нужно да стрелят в тях.

— Кучета! — викна работникът.

— Вече са мърши! — рече Орацио.

После погледна другаря си.

— Не беше лошо — рече му той.

— Наистина ли?