Елио Виторини
Човеци и нечовеци (75)

LXXV.

Докато портиерът водеше Клем към телефона, един разсилен отиде да предизвести префекта за визитата.

Префектът седеше във високо кресло и бе хванал главата си с две ръце. Неговите хора го наричаха Пепино.

— Какво? И той ли? — викна Пепино.

В това положение изглеждаше, че дреме, докато едно дребно, слабо човече, с остър дълъг нос, говореше по телефона, облягайки се на масата. Лицето му имаше болнавия розов цвят на туберкулозните, той говореше тихо, но се чуваше как събеседникът му отсреща крещи в слушалката.

— Е, какво казва? — попита Пепино.

— Казва, че сто и двадесет са му в повече — отговори човечето.

Докато отговаряше на Пепино, притискаше с длан слушалката, та оня отсреща да не чува.

— И какво казва? Какво смята самият той? — попита отново Пепино.

— Един момент — отговори човечето и заговори пак в слушалката: — Не, не. Казах само, че не са толкова.

— Е, какво иска? Как смята да постъпи? — рече Пепино.

— Един момент — каза човечето на телефона и се обърна към Пепино: — Казва, че или трябва да се пуснат, или да се разстрелят.

— Лесно му е на него. Или да се пуснат, или да се разстрелят! Лесно му е на него — каза Пепино.

— Какво да му кажем?

— Че трябва да ги държи. Какво друго можем да му кажем? Да намери място къде да ги сложи.

— Ама той точно това иска.

— Той все иска. Какво иска?

— Окръжното управление да им намери място.

— Окръжното, окръжното! И защо окръжното трябва да им търси място. Да сложи още по един във всяка килия.

— Невъзможно. Вече много пъти е слагал още по един в килия.

— А в казармата? А на улица Коперник?

— Същото.

От ъгъла на огромното си кресло, където се беше свил, Пепино изгледа човечето, което бе неговият началник-кабинет.

— Ох! — изпъшка той. — Защо не помислите вие? Погрижете се за това вие!

Хвана пак лицето си с две ръце и сякаш потъна в дрямка.

— Бих казал, че част от хората можем да пуснем — заяви човечето.

Но хрипливият глас започна отново да гъргори в слушалката на телефона.

— Един момент — рече човечето, — почакайте един момент!

— Какво, какво? — попита Пепино.

— Много от задържаните са под разпореждане на префектурата — каза човечето. — Защо не пуснем тия, които са под разпореждане на префектурата?

— Да ги пуснем?

— Нямаме заповед за тяхното задържане.

— И вие казвате да ги пуснем!

— Така ще разрешим въпроса.

Вместо да отговори, Пепино се прозина.

— Например работниците, задържани при последната стачка — каза човечето.

— Те са под разпореждане на Цимерман. Кой смее да ги пипне? — викна Пепино.

— Нали заповедта за задържането им е издадена от нас.

— Не, не — кресна Пепино. — Нека чуем какво ще каже Джузепе-Мария.

— Че е по-добре да се разстрелят.

— Как така ще каже да се разстрелят? Не са съдени.