Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Uomini e no, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция и форматиране
debora (2022)
Сканиране и допълнителна корекция
Karel (2022)

Издание:

Автор: Елио Виторини

Заглавие: Човеци и нечовеци

Преводач: Божан Христов

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: Издателство „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1972

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: ДПК Димитър Благоев — София, ул. „Ракитин“ 2

Излязла от печат: април 1972

Редактор: Виолета Даскалова

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Радка Пеловска

Рецензент: Виолета Даскалова

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Лидия Стоянова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5730

История

  1. — Добавяне

XLIX.

Берта взе трамвая и стигна чак до площад Скала. Зимата беше същата, както преди два дни, въздухът — лек и подвижен, слънцето същото, същи и отблясъците по стъклата. Може би и той беше зад трамвая, на велосипеда си.

Тя слезе и тръгна, като се заоглежда на всички страни. От Катедралата отиде към площад Фонтана, като не знаеше накъде да се отправи. Видя, че там трамваите минаваха със скоростта на човешка крачка. В нейната посока хората бързаха на групи, а тия, които се връщаха, изглеждаха като подплашени, често спираха и дълго гледаха назад.

— Какво се е случило? — попита Берта.

С този въпрос тя се бе обърнала към един стар господин, който гледаше назад и държеше бастуна си нагоре разгневен, пребледнял. Имаше нещо странно в позата му, както държеше издигнат бастуна си — напомняше й селските жени с хурка в ръка, когато предат.

— А, нищо особено — отговори старецът.

Един по-млад, от ония, които се задаваха и оставаха да гледат дълго, обърнати назад, беше прежълтял като мъртвец. Държеше в ръце празна чанта, която отваряше непрекъснато, обръщаше я, изтърсваше и отново я затваряше.

— Разбира се — каза той, — нищо особено няма.

Двамата спряха едновременно и известно време вървяха заедно, сякаш единият питаше, а другият отговаряше все едно и също.

— Какво особено има?

— Няма нищо особено.

Не бяха много ония, които отиваха нагоре — един на всеки десет между тия, които идваха надолу забързани на групички, но всички се споглеждаха, говореха и жестикулираха по същия странен начин.

— Какво необикновено има? Не видях нищо необикновено.

— Нито аз. Какво толкова необикновено има?

На ларго Аугусто Берта забеляза тълпа, която се движеше по платното на улицата между двата тротоара, в една и съща посока, все към площада с паметника на Петте дни[1], но тя продължи по тротоара. Изведнъж се озова сама сред затворените магазини, но продължи и зърна пред себе си неподвижни мъже със странни фуражки и дълги черни пушки в ръцете, също като онези, които бе видяла последния път с Ен-2 по булевард Семпионе, докато той я возеше на велосипеда си. Не бяха в редици, нито бяха много — стояха пръснати по тротоара, а слънцето блестеше по черните цеви на техните пушки, по копчетата им и кокардите на фуражките.

Тогава тя слезе от тротоара, смеси се с тълпата и мина покрай тези хора; напрягаше се да види какво святка по фуражките им. Забеляза, че носеха черепи от бял метал, с кръстосани кости отдолу; но видя също, че на тротоара между тия хора и други, които бяха застанали по-далеч, лежаха подредени купчини парцали, една купчина по-светла, друга по-тъмна: панталони, сака, палта, протрити дрехи. Какво е това?

Без да спира, тя мина близо до тия купчини и видя да се показват от тях обувки. Какво? Хора ли се криеха в тези купчини? Това хора ли са? Обърна се и уплашено погледна зад себе си в лицата на тълпата.

— Ама… — започна тя и спря. Искаше й се да попита дали всяка от тия купчини е един човек; и защо там има пет купчини, петима човека. Какви хора бяха тия? Арестувани, заловени? И защо всички лежаха, защо никой не бе седнал, не стоеше прав, не се движеше?

Искаше да разбере това от някой сред тълпата, не искаше да се вглежда повече и все пак не можеше да откъсне погледа си. Видя, че това бяха мъртъвци, петима мъртъвци, наредени на тротоара, един дори с вратовръзка, сякаш го бяха убили, докато се е движел по улицата; но всички останали бяха раздърпани, един дори увит в покривка за маса, друг със сако, метнато върху лицето, а отдолу по гащета и риза, други двама бяха в спално бельо, боси.

— Но какво се е случило? — прошепна тя.

Взираше се в лицата около нея, искаше да разбере, а не й оставаше друго, освен да гледа. Какво бяха направили с тези хора? Кой го беше направил? Защо?

Тя дигна очи към един от гвардейците с кости и череп на фуражката и за малко да го попита. Но не каза нищо. Дори се изчерви и се изтегли назад в тълпата, забърза и без да спира, продължи до паметника на площад Петте дни, после пак се върна назад. Стигна отново площад Фонтана, площада на Катедралата и площад Скала, почти тичайки. От площад Скала взе отново трамвая и малко след това беше пак при Селва.

Бележки

[1] Петте дни — победоносно въстание на миланчани против австрийското иго, от 18 до 22 март 1848 г. — Б.р.