Елио Виторини
Човеци и нечовеци (4)

IV.

Мъжът се качи на велосипеда, а нея постави на рамката. Тръгнаха към площад Кавур.

— Къде ме водиш?

— Там, където спя.

— Далече ли е?

— На края на булевард Семпионе.

Тя усещаше дъха му зад себе си и се отпусна с целия си гръб на него.

— Какво има? — попита я той.

— Мислех си…

— За какво мислеше?

— За тази зима и за всички останали зими. Мислех си за всичкото онова време, през което сме били заедно.

— А нима това време не е още с нас? Не е загубено.

По яката на кожуха й, изпод шапката, бяха пръснати косите й. Той ги захапа със зъби и така изминаха улица Понтачо, сега се изравниха с Парка, където сред самотата на големите голи дървета зимата блестеше по избелялата земя.

— Каква зима! — възкликна той.

— Наистина ли е такава, каквато казват? — попита тя.

— Да — отвърна той. — От хилядо деветстотин и осма година.

— Откак съм се родила?

— От зимата, през която си се родила.

— Нима знаеш кога съм се родила?

— Нали ти сама ми каза.

— Съжалявам, че съм ти казала.

— Не бива да съжаляваш. Защо трябва да съжаляваш?

— Заради неудобството, което изпитвам сега.

— Не изпитваше ли същото неудобство, когато ми го каза?

— Тогава се чувствувах по-различно. Бях доволна, че съм по-стара от теб.

— Мене ми е приятно, че си по-възрастна от мен.

— Днес обаче ми се иска да съм по-млада.

— Нима не си? Разбира се, че си по-млада.

— Бих искала да съм десет години по-млада.

— Нима не е така? Дори си още по-млада, още си дете.

— Иска ми се да си много по-стар от мен.

— Аз съм си. Баща съм ти, пък и дядо, ако щеш.

— Не изглеждаш и един ден по-стар от годините си.

— Цял век съм по-стар.

— Ами, ами… — рече тя.

— Как да не съм? — каза той. — Аз помня зимата, в която си родена.

— Не — отвърна тя. — Аз съм тая, която те извиках за живот.

— Но аз помня зимата, през която се роди.

— Ти се роди, защото аз го пожелах — каза тя. — Аз се родих и пожелах веднага да те има и теб. Не исках да бъда на този свят без теб.

— Тогава ти си ми майка — рече той.

— А сега да побързаме — каза тя.

— Добре, Берта — отговори той.