Елио Виторини
Човеци и нечовеци (57)

LVII.

Имало ли е въобще някакъв старец? Беше ли разговаряла с някого?

Самотата я обгърна отново. Само от време на време някоя черна птица прелиташе под студеното слънце. Дочу шум от изтичаща вода и до едно дърво видя чешма.

Наведен между чешмата и дървото, един човек като че ли пиеше от ръката си, но като наближи, тя видя, че мокреше с вода корички хляб. Стори й се, че е нейният старец, с окъсани дрехи и раздрани обувки.

— Отивай си в къщи! — каза й той, като й правеше знак да върви.

— В къщи ли? А какво да правя в къщи?

Берта усети, че плаче, разбра, че не е преставала да плаче, откак бе станала от пейката. По целия път бе плакала.

А оня тихичко я подканваше:

— Хайде в къщи! В къщи ще си помислиш по-добре.

— Но аз нямам къща — отговори Берта.

Тогава оня се обърна. Берта видя, че е стар; видя, че съдраните му дрехи са били някога униформа от приют. Видя, че той стоеше с наведена глава; в едната си ръка държеше шапка, а другата протягаше към нея.

Просяк ли беше?

Тя пусна в ръката му пари, изпълнена с благодарност, че е така добър, така великодушен, за това, че бе пожелал да бъде само един просяк. Изпита благодарност и за това, че е така тактичен да си тръгне, и го видя да се отдалечава почти тичешком. Тя също побягна, защото знаеше, че всички нейни ближни бяха просяци за нея, освен един-единствен и мъртъвците.

Сега тя имаше нужда от този човек, търсеше единствено него, искаше да намери само него и се затича към града, към трамвая, за да се върне там, където бяха мъртвите. Къде другаде би могла да го намери, ако не при тях.

Той беше като тях, защото застанеше ли пред него, Берта се чувствуваше така, както се почувствува пред лицата на мъртвите.

Тя вече не плачеше.