Елио Виторини
Човеци и нечовеци (2)

II.

Човекът, който се беше спрял да гледа книгите, дигна глава към небето, видя слънцето и отраженията му по трамваите, видя трамвай № 27, току-що потеглил от спирката на Порта Венеция, и сред изпълващата го тълпа видя, опрени на стъклото, лакътя и рамото на една жена.

Тогава нещо в него се надигна; той се затича, тласкайки велосипеда, пресече трамвайните линии и стигна до площада. Трамваят беше вече далеч, отминавайки с пискливо скърцане и следващата спирка, но той се метна на колелото и бързо го настигна. Известно време караше редом с трамвая, ала не можа да види сред черната тълпа, затворена вътре, лакътя и рамото на жената, заради която бе хукнал. И все пак знаеше, че не е сбъркал, надигналото се в него чувство бушуваше все още, а споменът за миналите дни през септември и октомври, ноември и декември го потапяше в светлина, която се сливаше със слънчевото сияние.

На площад Скала жената слезе.

— Знаех, че си ти — каза й той.

Тя се опря на велосипеда му.

— Усещах, че си тук — каза й той.

Тя взе ръката му и я целуна, като го остави да говори.

— Тичах след трамвая и усещах, че си тук: трамваят бързаше, но вътре беше ти, все същата.

Те стояха на площад Скала.

Но той не знаеше какво иска да й каже. Посочи й къщите, слънцето, театъра в развалини и рече:

— Виждала ли си някога подобна зима? Винаги е така, когато ти си тук.

Измъкна я от тълпата и я отведе до тротоара на улица Мандзони, не откъм страната на кафене „Кова“, а от другата.

— Това е най-слънчевата зима, която сме имали от доста години — каза й той. После добави: — А знаеш ли откога, знаеш ли откога?

Спря я и я загледа отново:

— От хилядо деветстотин и осма. Откакто си се родила.

Тя стоеше бледа, без да проговори.

— Прощавай — каза й той, — но аз бях с тебе, когато се роди. Не бях ли с тебе?

— Да — отговори тя.

— Винаги съм бил с теб — каза й той. — Нали съм бил винаги с теб?

— Да — отговори тя.