Елио Виторини
Човеци и нечовеци (52)

LII.

„И Фопа също, драги Сципионе. Защо са убили и Фопа?“ Дребничкият Фопа, паднал в сражението, лежеше с петимата мъртъвци откъм слънчевата страна на ларго Аугусто: от всичките само той беше в прилично облекло. Той бе паднал с оръжие в ръка и не бе принуден да скланя глава под секирата на палача. И все пак кой би могъл да каже, че неговата гибел бе оправдана?

Гракх и Сципион се срещнаха пред Фопа. Познаха ли се? Може би не: снощи единият би могъл да бъде в едната, а другият — във втората кола. Погледнаха се, без може би да знаят, че предишната вечер са се сражавали заедно; но те си заговориха — бръчката се появи над устата на Гракх и лицето на Сципион също трепна. Говореха за Фопа.

Защо Фопа? Той обичаше да ходи на кино, обичаше китайците и казваше, че всичко е по-хранително от хляба, дори копринените буби. Лицето му беше решително и добро. Беше обикновен, кротък човек. Защо сега лежеше мъртъв?

Можеше и да не се сражава, а само да ходи на кино и да разказва за китайците. Но бе принуден да се бие и сега бе проснат като момичето, което бе извлечено насила от леглото и разстреляно. И той беше като нея. Не беше повече виновен от нея, затова и неговата смърт бе също така неоправдана.

Същото беше и с Кориолан.

И той бе паднал с оръжие в ръка, но и той бе невинен и неговата смърт — неоправдана. И за него можеше да се каже: защо той? Беше тих и кротък, влачеше след себе си жена си и децата си във всички свои нелегални квартири, искаше на всяка цена да живеят заедно с него и казваше, че не би могъл да върши нещо, ако няма своя хралупа, където да се връща всеки ден при жена си и децата.

Той бе загинал, защото бе принуден да се сражава. А защо бе принуден да води бой?

Така си говореше Гракх.

Той забеляза как Барка Тартаро гледаше убития и разбра, че и другарят му си задава същия въпрос. Казаха си го едновременно: „Защо и него?“

Тъкмо до него лежеше мъртвото момиче. Нейната главица бе склонена към него, а неговото лице — обърнато към нея. Гракх позна това лице в момента, когато видя, че и Барка Тартаро го гледа. Някога това лице беше открито и добро.

„Сбогом“ — каза му Гракх.

„Сбогом“ — отвърна мъртвият.

И момичето отвърна: „Сбогом.“ Всички мъртви казаха: „Сбогом.“ И лицата на всички бяха еднакви.

Те вече не бяха нито открити и добри, нито решителни и добри, нито остри и добри, нито съсредоточени и добри, в тях вече нямаше нищо детско или старческо. Те бяха само сериозни — сериозни като всеки, който, без да е свиреп, не забравя отмъщението, онова отмъщение, което съдържа в себе си и прошката.

Затова всеки, който бе погледнал или гледаше сега тези лица, не можеше да ги различи едно от друго.

Всеки — ако той беше човек — гледаше на тях като на едно цяло семейство, убито зверски. Той би могъл да запита и за Кориолан, и за Фопа: „А тях защо?“ Би могъл да не прави разлика между момичето и оня, който бе паднал с оръжие в ръка. Пък и каква разлика има тук? Кориолан и Фопа бяха загинали като храбреци.

„Не е ли така?“ — обърна се Гракх към Ен-2.

Бутайки велосипеда си, Ен-2 вървеше между двете редици мъртъвци, между двата тротоара, и Гракх улови погледа му отдалеч.

„Това е, което мислим всички“ — каза му Гракх.

Той не се приближи към него, но край устата му пак се появи същата едва забележима бръчка.

„Не можем да мислим за друго“ — добави Гракх.

За да не го изгуби от погледа си, Ен-2 се бе спрял. Не му отговори нищо, но Гракх забеляза, че въпреки отчаянието, изписано на лицето му, и Ен-2 беше обикновен, кротък човек. И той мислеше това, което мислеха всички.