Елио Виторини
Човеци и нечовеци (116)

CXVI.

Още рано сутринта в блесналата от слънцето мъгла Орацио беше в камиона си, а Метастазио зад него — в друг камион.

Караха един след друг, почти долепени, по едно шосе между Павия и Милано, което минаваше покрай някакъв канал. Караха и пееха. Пееха ли? Не, това беше плътният рев на двата камиона. До Орацио седеше работникът — този, който искаше, да стане човек на място.

— Каза ми също, че това е добро лекарство.

— Добро лекарство ли?

— Да, добро лекарство. „Освен другото това е и добро лекарство“ — така ми рече.

— И да се ожениш, е добро лекарство.

— Аз вече съм женен — отвърна работникът.

— Аз пък ще се женя утре — каза Орацио.

Далеч от тях в златистата мъгла на полето се появи тъмно петно на един кръстопът. Орацио посочи с пръст.

— Какво виждаш? — попита работникът.

— Мотоциклет.

— Не ми прилича на обикновен мотоциклет.

— Мотоциклет с кош.

— От дете не помня да съм виждал мотоциклет с кош.

— Вярно е, дълго време не ги използуваха.

Стигнаха до кръстопътя, видяха сред леката мъгла мотоциклета да наближава и се спогледаха.

— Видя ли?

— Видях.

Орацио изсвири два пъти с клаксона, един път продължително — значи тире, и после късо — точка. Метастазио отзад му отговори — точка, тире, точка. През това време мотоциклетът с кош ги задмина и отиде напред, но не караше с по-голяма бързина от тях.

— Дявол да го вземе! — рече Орацио.

Работникът го гледаше.

— Може би това е един случай за теб — каза му Орацио.

— За да се науча ли? — попита работникът.

— За да започнеш — отговори му Орацио.

Даде газ и доближи мотоциклета с коша, който подскачаше пред тях.

— Какво е нужно? Достатъчен ли е калибър деветдесет едно? — попита работникът.

— Достатъчен е.