Елио Виторини
Човеци и нечовеци (12)

XII.

Той се изправи, тръгна из малката бедна стая и започна да отваря шкафовете:

— Възможно ли е да няма нищо за пиене?

Най-напред отвори едно шкафче, после голям стенен шкаф, върна се при шкафчето и взе две чаши, след това отново при големия стенен шкаф и остана да тършува, скрит между двете му врати.

— Ако не се чувствувах такава… — каза Берта от дивана.

— Права си — отвърна той, без да се показва иззад вратичките. — Все пак тук трябва да има нещо за пиене.

— Защо искаш да пиеш? — запита Берта. — Много те моля, недей да ме мразиш.

— Не те мразя.

— Ако не ме мразиш, ще ме намразиш.

— Няма да те намразя.

— Да, ще ме намразиш, а ако бях твоя щеше да ме намразиш още повече.

Той се извърна от шкафа с бутилка в ръка.

— Щях да те намразя още повече ли? — попита я Ен-2, но остана да гледа бутилката срещу светлината, без да поглежда към нея.

— Ти не би могъл да понесеш да принадлежа и на оня мъж.

Той продължаваше да разглежда бутилката и каза:

— Не е ли по-добре да не говорим повече за това? Приятели сме и такива можем да си останем.

Наля от бутилката в двете чаши и й поднесе едната.

— Не, не — отказа тя.

— Не искаш ли да сме приятели?

— Не можем да бъдем, с оня призрак между нас.

— Аз мога — рече той. — Приятели сме от десет години, аз и той.

Берта стана.

— Моля те само да ми дадеш още малко време — каза му тя. — Недей да ме мразиш. Не искам да бъда жена, която спи с двама мъже едновременно. Искам да бъда твоята другарка.

— Не е нужно — отвърна той.

— Нужно е, на мен ми е нужно — каза Берта. — Недей да ме мразиш.

— Да сложим край — рече той.

— Не можем — каза тя.

— Можем да сложим край, без да те имам, нали? Можем да сложим край и пак да си останем приятели — рече той.

— Защо ме мразиш толкова много? — извика Берта. — Така ме мразеше, когато отиде в затвора.

— Не, ще видиш, че не те мразя. Ще видиш, че ще те потърся — отвърна той.

— Но сега аз не живея в Милано — рече тя.

— Така ли? — каза той и по лицето му премина сянка на уплаха.

— Идвам през два-три дена и оставам у зълва си.

— Ще те потърся при зълва ти.

Той отвори вратата и повдигна колелото на рамо.

— Имам една среща в дванадесет без петнадесет, а сега е вече единадесет — каза той.

Берта тръгна след него.

— Ще ме потърсиш ли? — попита го тя на улицата.

— Ще те потърся.

— Страхувам се от сегашната ти работа.

— Не трябва да се страхуваш.

— Каква ти е работата?

— Ще ти обясня друг път — каза й той, но лицето му изглеждаше някак си уплашено. После попита: — Защо не живееш в Милано?

— Къщата е разрушена — отговори тя.

— Да, вярно — рече той.

Качи се на велосипеда, нея сложи на рамката и я отведе до спирката на трамвай № 1, където почака, докато тя влезе в трамвая.

— Сбогом — каза й той.

— Сбогом — отвърна Берта.