Елио Виторини
Човеци и нечовеци (84)

LXXXIV.

— Я, кого мъкнат по този начин? — учуди се Манера.

Четири покрити камиона и няколко групи гвардейци чакаха в двора. Едната група бяха хора с череп и кости на баретите. Едно русо момче от SS стоеше настрана с две кучета, вързани с каиш. Неочаквано един човек с широка фуражка, кожено яке и черна нагайка се показа от някаква врата и бързо се приближи до капитан Клем.

— Всичко сто — каза му капитанът.

— Тук колко са? — попита другият.

Беше по-висок от капитана и в коженото яке изглеждаше широк в раменете. Преброи затворниците над главата на капитана, после посочи работника, когото носеха на рамо.

— И него ли? — попита.

— И него — отговори капитанът.

Човекът влезе в зданието на затвора и крачката му отекна тежко в двора; докато вървеше, той подгъваше колене като джамбазин на панаир. Слезе и се качи по стълбите, из коридорите, влезе в килиите, в противовъздушното скривалище, а след него вървяха хората с череп и кости на черните барети.

Отвориха му първата врата.

— Тук колко са?

— Девет.

— Всички вън!

Деветимата бяха изпратени на двора. В клетката остана едно походно легло, един сламеник на земята и няколко одеяла, посипани с пръст и купчина тор.

Отвориха му втора врата.

— Колко?

— Десет.

Четирима бяха седнали върху единственото легло в килията.

— Стани! — викна той.

Изкара ги навън, и отново се огледа. Един дъвчеше хляб, облегнат на стената под прозореца — изпрати и него навън. Друг се дръгнеше по лакътя — и него прати вън. Изпрати вън и трети, застанал неподвижно с ръце на гърба, а четвърти, легнал на земята и завит с одеяло, попита:

— Теб какво ти е? Болен ли си?

Оня бавно се надигна с одеялото върху главата и той му каза:

— Ти остани!

Той лично затвори вратата зад човека с одеялото, но в следващата килия, щом видя на леглото един брадясал и пожълтял затворник със зинала уста, викна:

— И ти ли си болен? Тук всички ли сте болни?

Накара да го измъкнат от леглото, но видя, че в краката на тоя се търкаля друг, опрян до стената, дребен, по-жълт и по-слаб от първия.

— Вън, вън! — изкрещя.

Накараха човека да стане. Изглеждаше почти дете, с голяма глава и черни къдрави коси.

— Кой друг тук не е добре? — попита.

Един плахо вдигна ръка, но друг до него го сръга с лакът.

— Какво ти е?

— Болят ме зъби.

— Вън тогава! — и обърна поглед към оня, който го беше сръгал.

— Ти какво искаше да му кажеш? Вън и ти!

Отново тръшна сам вратата зад останалите, а посочените затворници отведоха навързани с белезници двама по двама, докато изпълниха коридора. Той продължи грижливо да избира по един-двама от килия. Взираше се дълго и се спираше на някое лице, което го привличаше, било за това, че е по-младо от другите, или обратно — защото е по-старо, а трето — защото се усмихваше. Посочваше го с пръст и викаше: „Ти там, излизай!“ Влезе и в килия, от която не избра нито един, а в противовъздушното скривалище се ограничи да заповяда да изкарат навън всички работници, които бяха над четиридесет години.

Размахваше нагайката си над главата и тя свистеше също като неговия рязък глас, когато отекваше по улиците на Милано, а хората залостваха вратите на къщите и магазините и викаха: „Черното куче! Черното куче!“