Елио Виторини
Човеци и нечовеци (48)

XLVIII.

Изгледаха се и Берта се размърда на дивана, сякаш искаше да стане.

— Кога се омъжи? — попита я Селва.

— Преди десет години.

— А с него кога се запозна?

— Веднага след като се омъжих.

— Виж ти! — възкликна Селва. — И той оттогава ли е влюбен в тебе? И ти ли в него оттогава?

— Не съм казала това.

— Изглежда, думите те плашат.

— Не ме плашат, но няма причина да се казва, че той е влюбен в мен или аз в него.

— Защо? — попита Селва.

Берта не отговори и стана да си ходи.

— Тръгваш ли си?

— Трябва да вървя — отвърна тя.

— Тогава защо дойде?

Берта не отговори, държеше главата си наведена, лицето й беше загрижено.

— Все пак ти искаше нещо от мен, нали? — попита я Селва.

— Нищо особено.

— Само да ме видиш ли?

— Да.

— Е, добре! Но въпреки това си ми симпатична. Защо избягваш да ми говориш на „ти“?

— Не, не избягвам. Ето, говоря на „ти“.

— Вярно — каза Селва.

— Сега вече наистина си тръгвам.

— Ще дойдеш ли пак?

— В Милано идвам често, ще дойда пак да те видя.

— Не обичаш да говориш много, така ли е?

— Като че ли е така.

— Аз пък съм голяма бъбривка. Неприятно ли ти е всичко, което наговорих?

— Моля ти се…

— Може би не трябваше да те питам защо си дошла… но да оставим това, кажи, виждала ли си го оттогава?

— Не съм го виждала, откак бяхме тук заедно.

— Тоест откога?

— Вече минаха два дни. Трябваше да ме потърси, а още не го е сторил.

— Аха, разбирам — каза Селва.

— Какво? — попита Берта.

— И аз не съм го виждала, бях извън Милано.

— Да не би да му се е случило нещо?

— Не, не.

— Довиждане, Селва.