Елио Виторини
Човеци и нечовеци (85)

LXXXV.

Затворниците пристигаха в двора в редица по двама; капитанът гледаше как двама по двама се качваха в камионите.

— Бързо, бързо — повтаряше капитанът.

Обърна се към своите руси момчета, които гледаха от камионите, и им каза:

— Man muss sich beeilen. Es ist fast dunkel.^[1]

— Wie viele!^[2]

— Warum so viele?

— Wie viele?

— So viele auf einmal?^[3]

Наместиха работника с исполинския ръст, но имаше и други, които пренасяха на гръб; и в този двор, където вече нямаше слънце, сякаш непрекъснато изнасяха все този исполин, сякаш той беше главата на всички затворници, която те вдигаха високо, отивайки срещу смъртта.

Качваха се двама по двама в камионите и движенията им бяха бързи — странна подвижност, породена от момента. Бяха станали и по-приказливи помежду си, някак възбудено весели.

— Деветдесет и девет — преброи един, който отбелязваше на лист.

— Стига толкова — каза капитанът.

— А тоя? — попита човекът с черната нагайка, сочейки Джулай, който все още беше долу, опрян на един зид зад капитана.

— Той не — каза капитанът. — Отивайте!

С провлачената си походка човекът с нагайката излезе от двора. Отвориха големия портал, камионите загърмяха и със запалени фарове потеглиха бавно да излизат.

Светлината на фаровете показваше, че до десетина минути ще се стъмни съвсем. Докато човекът с нагайката излизаше с тържествена военна походка от портала, от един камион, който го задмина, се отдели ясен и чист глас, като последните зари на гаснещото слънце.

— Да живее! — викна гласът.

От всички камиони отговори хор от гласове:

— Да живее!

Джулай също не се поколеба. Потърка един о друг краката си, обути в домашни пантофи, и в голия, почти изпразнен двор извика:

— Да живее!