Елио Виторини
Човеци и нечовеци (87)

LXXXVII.

Джулай се събличаше бавно, а капитанът взимаше парцаливите му дрехи и ги хвърляше на кучетата.

— Странно! — каза Манера. — Какво ли ще му направи?

— Разправят, че бил шегаджия — рече третият гвардеец.

— Че каква шега ще му направи? — учуди се Манера.

Кучетата душеха дрехите; Гудрун започна да къса палтото.

— Защо давате дрехите ми на кучетата? — рече Джулай и се наведе да вземе палтото си от Гудрун. — Ще ми го скъсат. — Но Гудрун скочи, ръмжейки насреща му, и го накара да отстъпи.

— Ja — викна капитанът. — Fange ihn!^[1]

— Какво казва? — попита Манера.

Ръмжейки, стиснала с лапи палтото, Гудрун продължи да ръфа стария плат, пропит с миризмата на човека. Засега кучката се задоволяваше само с това.

— Fange ihn! — заповяда отново капитанът.

Но кучката Гудрун не изпълни заповедта. Тя яростно разкъсваше старото палто и дори издърпа от Блут ризата, която той душеше.

— Не се притеснявай — каза Манера на Джулай, — капитанът ще ти даде да облечеш друго.

Петимата гвардейци се бяха приближили да гледат и вече бяха застанали в кръг. Гледаха полуголия Джулай и ги напушваше смях; гледаха как кучетата душат и дерат дрехите му и едва се сдържаха да не прихнат.

Някаква врата се отвори, отвътре нахлу светлина в двора и с широки крачки към тях се запъти човекът с широкополата фуражка и черната гайка. Спря до капитана и каза:

— Питат по телефона не може ли да се отложи за утре сутрин.

— Защо?

— Било много тъмно.

— Много какво?

— Тъмно. Не могат да изпълнят.

— Тъмно ли? Да запалят няколко прожектора. Нямат ли прожектори на „Арена“? — рече капитанът и тръгна да телефонира лично. Направи няколко крачки и спря, върза кучетата и отново ги предаде на момчето от SS.

— Не се страхувай — каза Манера на Джулай.

Джулай беше само по долни гащета и с домашните пантофи на краката.

— Студено ми е — отвърна той.

Стоеше там, където го бе оставил капитанът, и се търкаше с ръце по гърдите, плещите, краката — навсякъде, където можеше. Това беше смешно и гвардейците се смееха, макар и не много весело.

Хванати изкъсо с каиша, кучетата продължаваха все пак да ръфат дрехите на Джулай, скимтяха и се въртяха около тях.

Оня с голямата фуражка и черната нагайка гледаше озадачен и се опитваше да си обясни какво става. Гледаше и недоумяваше.

— Докога ще ме държи така? — рече Джулай. — Мен ми е студено.

— Не се страхувай — каза му Манера.

— Но какво иска да прави с мен?

— Нищо, Джулай, вече се размина.

— Ох, ще умра от студ!

— Иска само да те сплаши — рече Манера.

Капитанът се върна.