Елио Виторини
Човеци и нечовеци (56)

LVI.

Обърна се и потърси стареца до себе си. Къде беше отишъл? На пейката до нея го нямаше, нямаше го и на алеята, не се виждаше никъде из голия и пуст парк.

Тя веднага стана. От едно голямо дърво, без листа и клони, грачейки, излетя някаква черна птица. Други литнаха след нея и кацнаха недалеч. Така изглеждаше целият свят — студено слънце, пустош, голи дървета и черни птици.

Берта обиколи целия парк, но пейзажът беше все същият.

Защо стареца вече го нямаше? Погледът й стигаше до отдалечената редица къщи, зад пустия парк, но жива душа не се помръдваше. Само в една точка забеляза да се издига към слънцето дим.

Там бяха развалините на павилионите, където някога правеха художествените изложби. Тръгна натам и видя насъбрани хора, които й напомниха за стареца. Първо видя в подножието на един зид хора, прилични на работници, четирима или петима, увити с одеяла и изпокъсани дрехи, седнали на земята срещу студеното слънце, с нахлупени каскети. После видя едно момиченце, което я наблюдаваше зад една входна врата, и й се стори, че и то прилича на стареца. Имаше и други хора, на групички по трима-четирима, тук-таме някоя жена или дете, но все подобни на стареца, в окъсани дрехи, наметнати с дрипи, с нахлупени шапки и пробити обувки. Сякаш всички те се криеха, промъквайки се покрай зида или зад оградите, за да се посгреят на студеното слънце или да съберат дърва за огрев.

Една по-голяма групичка стоеше около огъня до съборения зид на един от павилионите. Димът, който Берта бе зърнала, бавно се издигаше, обвивайки лицата им.

Старецът би могъл да бъде някой от тях. Къде би могъл да бъде, ако не с тях? Берта се загледа в хората, в първата, във втората, в третата група, гледаше и вървеше, но не откриваше стареца и започна да разпитва за него.

— Мина ли оттук един старец?

Момиченцето, което я гледаше зад оградата, се обърна към другите наоколо:

— Търси някакъв старец — каза то. — Защо търси някакъв старец?

Един се обърна към хората, насядали около огъня:

— Търсят един старец — викна той.

— Кой старец? — провикнаха се зад дима.

— Трябва да е Гаетано, оня от пейката, нали? — намеси се една жена.

— Да, беше на пейката — отвърна Берта.

— Пейката, където спи, нали?

— Не знам. Седеше там.

— Сигурно е Гаетано — каза жената и се смеси с другите зад дима, а Берта си тръгна.