Елио Виторини
Човеци и нечовеци (54)

LIV.

— За тях не бива да се плаче — каза старецът.

— Защо?

— Не трябва да се плаче за нищо, което днес се случва.

— Не трябва ли?

— Не, дъще. За кръвта, пролята днес, не бива да се плаче.

— А за обидата, за мъката?

— Ако плачем, значи, приемаме всичко. Не трябва да приемаме.

— Убити са хора, а ние не бива да плачем за тях?

— Ако ги оплакваме, ще ги загубим. Не трябва да ги губим.

— Затова ли не бива да плачем?

— Разбира се! Какво ще постигнем, ако плачем? Тогава всичко, което вършим, ще бъде напразно.

Така казваше старецът и на Берта й се искаше да му вярва. Може би да беше така. Но тя не можеше да се сдържи, седеше с наведена глава, а сълзите мокреха скута й.

— Не трябва — повтори старецът, — не трябва.

— Да, не трябва — повтори след него Берта.

— Разбираш ли, че не трябва? Престани!

— Но аз не плача за тях.

— Не плачеш за тях?

— Аз не оплаквам тях — каза Берта.

— Така ли? — възкликна старецът.

Берта не оплакваше мъртвите, нито пролятата им кръв. Сега знаеше това. Повод за сълзите й бяха те, но тя плачеше не от жалост към тях, а от жалост към самата себе си, може би дори от отчаяние. Но когато стоеше пред тях и ги гледаше, изпитваше странно чувство.

— Не, не ги оплаквам — каза тя и повдигна глава. Сълзите по лицето й вече съхнеха и тя отново видя сините очи на стареца. Вгледа се в тях и попита: — А какво трябва да правим?

— Какво ли? Трябва да се учим.

— Да се учим от мъртвите?

— Разбира се. От кого друг можем да се учим, ако не от убитите?

— Какво да научим? — попита Берта.

— Това, за което са умрели — заяви старецът.