Елио Виторини
Човеци и нечовеци (45)

XLV.

Едва се бяха разделили и в улицата се чуха изстрелите на преследвачите им.

— Оттук — каза Ен-2 на Ел Пасо и на Сципион.

Хванаха по една малка уличка, опасана с ниски зидове, свиха отново, забавиха крачка, стигнаха до улица Ламармора, където не се чуваха изстрели от никоя посока.

— Пристигнали са вече — каза Ен-2 и добави: — А ние какво ще правим?

— Престанаха да стрелят — каза Сципион.

— Пак ще започнат — рече Ел Пасо.

Продължиха все по улица Ламармора до крепостната стена и на ъгъла, при развалините на зданието, което се бе срутило през август. Ен-2 каза на Ел Пасо:

— Има две-три места, дето можем да се скрием и ние. Какво да правим?

Вместо отговор той дълбоко въздъхна в студената нощ. Някъде от друга посока долетя ехото на изстрели и обгърна квартала, студената нощ, дори и луната.

— Там има пожар — каза Ел Пасо.

Посочи към Порта Витория, където небето бе осветено в червено.

— Къде можем да отидем най-близо? — попита той.

Изминаха стотина метра, бутнаха една врата, влязоха и един стар работник ги поведе по дълга и тъмна стълба. През прозорчето на стълбището видяха светлини, други пожари.

— Клетият Фопа! — каза Сципион.

Спряха до прозореца и се загледаха в пожарите.

— Колко души загубихме? — попита Ел Пасо.

— Фопа и Кориолан — убити. Пико Студента — ранен.

— Горкият Фопа! — повтори Сципион.

Пожарите бяха четири или пет, далечни и безшумни. Не се чуваха и изстрели. Големият град от развалини сякаш бе потънал в огромен сив трап, обкръжен от ореола на луната. Пустинята бе изплувала отново; без нея, без Берта, този град винаги му изглеждаше като пустиня.

— Черното куче, нали? — попита Ел Пасо, сочейки пожарите.

Ен-2 не отговори, отвърна умореното си печално лице от прозореца, а над смълчания град, под луната на пустинята, се понесе дългият вой на човека, който ги търсеше и палеше къщи.

— Ya lo creo^[1] — каза Ел Пасо, — че сега трябва да се заемем и с него.