Елио Виторини
Човеци и нечовеци (71)

LXXI.

— Заклевам ти се, че сега не е така — викна Берта. — Ще се върна при него само за да му кажа.

— Не е ли било винаги така? Винаги си се връщала при него само за да му кажеш. Не си ли му говорила достатъчно? Не си ли му казала всяко нещо?

— Никога не съм му казвала това, което мога да му кажа днес.

— О, Берта, моля те! — избухна Ен-2. — Не можеш ли да му кажеш после? Дори след месец? Не е ли все едно дали ще му го кажеш след един месец или след една година?

— Знаеш, че не е все едно.

— Какво печелиш, ако му го кажеш преди? На какво се надяваш? Той ще си остане винаги това, което е бил.

— Все пак трябва да му дам възможност да се покаже честен — каза Берта.

— Да му дадеш възможност да те освободи? Безброй пъти си му я давала.

— Искам да му дам възможност да бъде добър, великодушен.

Ен-2 я гледаше отчаяно.

— Но защо трябва да бъде добър и великодушен? — викна той. — Какво те засяга дали ще бъде такъв, или не?

Двамата се погледнаха отчаяно.

— Как да не ме засяга, така или иначе, живяла съм с него десет години — каза Берта.

— Празни приказки! — викна Ен-2.

— Не, той трябва да си даде сметка какъв е бил животът ни досега. Не искам да мисли, че е бил за мен повече от това, което е — отговори Берта.

— Приказки и нищо друго — каза Ен-2.

Сега Берта мислеше за стареца в парка, който бе протегнал ръка към нея. Мислеше за неговата доброта, великодушие и смирение и след като бе видяла мъртвите, смяташе, че всеки човек би могъл да бъде такъв.

— Не ми се сърди — рече тя.

— Кога съм ти се сърдил? Сърдил ли съм ти се някога?

— Не мисли, че сега всичко е както преди.

— Няма разлика — рече той.

— Различно е, не ми се сърди.

— Макар че си видяла убитите, всичко е както по-рано.

— Не, не е. Ще ида и ще се върна веднага — каза Берта.

— Ще се върнеш и пак ще бъде същото — каза Ен-2.

— Не, няма да е същото — отвърна Берта.

— Видяла си убитите, но всичко си остава по старому — каза Ен-2.