Елио Виторини
Човеци и нечовеци (111)

CXI.

Барка Тартаро си отиде и в стаята стана вече почти съвсем тъмно.

— Ама че чешит! — промърмори Ен-2.

Размисли се: ако му се случеше нещастие, сам той ли го бе пожелал? Не, той не желаеше нищо. Беше някак си раздразнен, възбуден от известието, че са ликвидирали Клем; а, от друга страна, се вълнуваше за това, че са убили Син божи, че и Син божи бе загинал, без някой да му се притече на помощ. Но най-вече беше раздразнен.

— Ама че чешит! — повтаряше си той.

Вярно е, нещо можеше да му се случи. И ако му се случеше, би ли могло да се каже, че сам той го е пожелал?

Син божи беше загинал, испанецът — също. Хм, дори и той! Но никой не би могъл да каже, че сами са пожелали да загинат. За тях би могло да се каже това, което те сами биха казали за себе си.

„Es nada“ — би казал испанецът. Така и за него биха казали същото — нищо не е!

Нямаше нищо особено в тяхната смърт, всичко беше съвсем просто.

А защо тогава за него щяха да кажат, че сам е пожелал? Затова ли, че искаше да остане тук дори и ако това му струваше живота? Но ако трябваше да загине, и той би загинал така просто като тях. Те бяха ликвидирали Клем — не можеше ли и той да направи нещо подобно?