Елио Виторини
Човеци и нечовеци (1)

I.

Зимата на 1944-а в Милано бе най-меката от четвърт век насам; мъгла почти нямаше, сняг — никакъв, от ноември не бе валял дъжд и от месеци не се виждаше нито едно облаче; цял ден грееше слънце. Съмнеше ли се, и слънцето изгряваше, дойдеше ли вечер — тогава залязваше. Амбулантният книжар при Порта Венеция разправяше:

— Това е най-меката зима, която сме имали от четвърт век насам. От хилядо деветстотин и осма не сме имали такава мека зима.

— От хилядо деветстотин и осма ли? — запита пазачът от паркинга за велосипеди. — Тогава не е четвърт век, а тридесет и шест години.

— Добре — рече книжарят, — значи, тази е най-меката зима, която сме имали от тридесет и шест години. От хилядо деветстотин и осма.

Бурята на събитията от месец август бе помела сергията му и той беше напуснал града. Върнал се бе при Порта Венеция едва в началото на декември, за да види това, което можеше да види: най-меката зима в Милано от 1908-а насам.

Слънцето блестеше по развалините от 1943-а, по голите дървета на Градините и по железните врати, макар да беше зимна утрин, януари.

Един човек се спря пред сергията с книги. С ръка той буташе велосипед.

— Добър ден — каза му книжарят.

— Добър ден.

— Каква зима, а!

— Каква е зимата?

— Най-меката зима, която сме имали от четвърт век насам.

Пазачът от паркинга за велосипеди се доближи.

— От четвърт век или от хилядо деветстотин и осма? — намеси се той.

— От хилядо деветстотин и осма — рече книжарят, — от хилядо деветстотин и осма.