Елио Виторини
Човеци и нечовеци (59)

LIX.

Тълпата не беше голяма. Няколкостотин души между ларго Аугусто и площад Петте дни. Отначало хората само минаваха покрай мъртъвците, гледаха ги и отминаваха; сега обаче стояха неподвижни около тротоарите, покрити с мъртъвци. Може би се бяха спрели, защото гвардейците обядваха?

Около паметника гвардейците ядяха малко настрани от убитите. Бяха се събрали в кръг и един от тях бе отворил кутия със сардини, които те лапаха заедно с войнишката дажба.

По-назад в двете крила на площада, които се събират към изхода, там, където минава трамваят, два танка бяха насочили оръдията си към откриващия се булевард. Хората, които минаваха покрай мъртвите, не забелязваха танковете. Те виждаха само голия старец, жената с разтворената дреха, гвардейците и надписа зад тях. Но сега хората стояха неподвижни и гледаха как гвардейците ядат, затова видяха и двата „Тигъра“^[1], застанали от двете страни, и русите войници, които си играеха наоколо. Отначало хората дълго гледаха гвардейците, натъпканите им с храна уста, изцапаните им с олио от сардините бради, мустаци и ръце, черепите по баретите им; после забелязаха и двата „Тигъра“, почти, скрити зад паметника, и тогава се загледаха в русите младежи, които бяха на танковете и около тях. Гласовете им звънтяха весело из площада и те си играеха като котета: хващаха се за ръце, качваха се на танковете, скачаха на земята, възсядаха оръдията с кратки възторжени викове на немски, сякаш изпълняваха някакъв балет. Между двата танка сновеше рус, невисок младеж, който сякаш пренасяше нещо, а другите от време на време се смееха. Друг един, по-дребен от него, скочи отгоре му от единия танк, двамата се търколиха на земята и всички се разсмяха.

Защо?

Като ги видяха, започнаха да се смеят и гвардейците. Но какво смешно имаше тук? Кой би могъл да каже, че те са тромави, непохватни? Никой. Или че езикът им е неприятен? Напротив. Те приличаха на котета и бяха така невинни, невинни дори пред това, което лежеше в краката им… А може би те бяха някакви гномове?

Пред „Тигъра“ отдясно неколцина играеха една игра, която те наричаха Steisschlagen. Един се навеждаше с лице, завряно в дланите на друг, а трети го удряше здравичката по задника.

— Кой беше! — питаха го всички в един глас. — Wer ist’s gewesen?

А оня, смеейки се, посочваше с глава кой би могъл да бъде.

— Du. Du bist’s gewesen.

Още двама такива младежи изникнаха кой знае откъде с три кучета, вързани за шията с каиши и намордник на муцуната, и от танка започнаха да им викат:

— Грета!

— Гудрун!

— Капитан Блут!

Едно от кучетата се качи на танка. Войниците наскачаха след него, започнаха да си играят, свалиха му намордника, дадоха му парченца шоколад, качиха го чак на оръдието. Бяха много мили, кой би могъл да каже, че не са мили.

После продължиха старата игра:

— Wer ist’s gewesen?

— Du bist’s gewesen!

— Nein! — викаха в един глас. — Nein, nein! — и се смееха.

— Es ist Blut gewesen! — и посочваха кучето.

Бяха много мили. И ударите, които си разменяха, бяха изпълнени с грация. Дори и задниците им бяха грациозни. Но какво бяха те? Хора или гномове от танковете?