Елио Виторини
Човеци и нечовеци (90)

XC.

Беше се стъмнило. Гвардейците се оттеглиха в караулното помещение и Манера каза:

— Мислех, че иска само да го сплаши.

Седнаха.

— Ама защо прави всичко това? Странно! — рече първият гвардеец.

— Не можеха ли да го пратят с другите на „Арена“? — обади се третият.

— Изглежда, е някой от снощните… — подхвърли четвъртият.

— Ох, иде ми да зарежа всичко — изпъшка Манера.

— Ще загубиш три хиляди и нещо на месец.

— Не мога ли да ида в ТОДТ? И там плащат добре.

— Но не три хиляди и нещо.

— И най-важното, там се работи.

— Много ли работа искат?

Те седяха отделени от другите гвардейци в караулното и говореха за това, което четиримата бяха видели; говореха без връзка, с големи паузи, ту подхващаха нишката на разговора, ту я изпущаха.

— Това е гражданската война! — рече третият гвардеец.

— Да караме кучетата да ядат хората, така ли?

— Изглежда, е някой от снощните, няма съмнение.

— Сигурно е извършил нещо голямо.

Влезе петият гвардеец, който се бе забавил навън, и седна при тях.

— Не знам какво може да е направил — рече Манера. — Продаваше кестени.

— Разбрах каква е била работата — рече петият.

— Какво си разбрал?

— Разбрах какво е направил. Убил едно от кучетата на капитана.

Всички млъкнаха и мина доста време, докато един от тях рече:

— То се знае, тия полицейски кучета струват много.

Подхванаха разговор за кучетата. Струват ли, колко струват… Други гвардейци се приближиха и се намесиха в разговора. Човекът бе забравен. Дойде часът Манера да застъпи на пост. Той се изправи, протегна се и се прозина.