Елио Виторини
Човеци и нечовеци (102)

CII.

— Спиш ли? — попита Лорена.

— Не — отвърна Ен-2.

— Вече часове, откак не си продумал.

— Много часове ли минаха?

— Като че ли много.

— Все на стола ли седиш? Замръзнала си.

— Не съм.

Ен-2 стана от леглото.

— Така ще замръзнеш, влез в леглото — каза той.

— Нищо ми няма.

Той я напипа в тъмното, хвана я за ръката и я издърпа да стане, а после я тикна към леглото.

— Не искам — казваше Лорена.

— Хайде, хайде. Аз ще ида да легна на дивана.

— Не, ще се върна пак на стола.

— Ти ще легнеш в леглото, а аз отивам на дивана. Имам друга завивка.

— Аз пък ще се върна на стола.

— Аз лягам на дивана.

Излегна се на дивана и оттам я попита:

— В леглото ли си?

— На стола съм.

— Цяла нощ ли ще седиш на стола?

— Мога да седя и цяла нощ.

— Можеш ли да седиш и утре през нощта?

— Мога.

— И други ден през нощта?

— Може би и други ден.

— А всички нощи можеш ли?

— Не знам. Може и да се уморя.

— А ако нямаш друг изход и трябва да седиш винаги на един стол?

Лорена не отговори.

Дългата нощ течеше. Лорена запали цигара, а след нея и Ен-2. Той се питаше какво друго по-просто можеше да се иска от хората и разбираше, че за тях най-простото беше да воюват, да воюват и да загиват.