Елио Виторини
Човеци и нечовеци (104)

CIV.

След това той я помоли да дигне щорите. В мъгливия въздух се раждаха денят и слънцето. Те бързо се спуснаха над града и изпълниха стаята му със светлина. Помисли си колко беше просто да остане в Милано.

Скоро неговите хора започнаха да идват.

— Здравей, командирю.

— Здравейте — отговаряше той.

Един по един те идваха, а той бе доволен, че идват в къщата му да видят как живее, че не трябва да крие вече квартирата си от тях. Беше доволен да се срещне с другарите си като човек, като болен ученик, чиито другари от училище са дошли да го посетят, и беше доволен, че неговото ново положение му позволяваше да има такава среща.

Това чувство беше така просто, както желанието му да загине заедно с тия, които паднаха в боя. Той се разприказва също като болен ученик със съучениците си, дошли му на гости. Радостен, започна да ги разпитва за дребни неща, смееше се и си мислеше пак, че най-просто би било да остане в Милано, дори да не се откажеше от борбата.

Трети дойде Син божи и му донесе бутилка бира.

— Бира! — радостно се провикна Ен-2. — Откъде я взе?

— От хотела, командирю.

Син божи беше омърлушен, седеше на ръба на стола и скоро стана да си ходи.

— Няма ли да пиеш бира с мен? Отиваш ли си вече? — попита Ен-2.

— В хотела имам много работа.

— Не си ли следобедна смяна?

— Да, но има много работа.

— Да не би да готвят пак нещо твоите германци?

— Сигурно, командирю.

Ен-2 се интересуваше за работата, попита за Ел Пасо, предложи няколко начина за ликвидиране на Клем и хората му. Говореше така, сякаш самият той можеше да вземе участие в акцията.