Елио Виторини
Човеци и нечовеци (62)

LXII.

От слънчевата страна, където лежаха петимата убити, тя мина към ония четирима, проснати на тротоара в сянка, между които бяха и двамата юноши под едно общо одеяло. След това отиде при ония, които бяха на булеварда, отново видя малкото момиче и мъжа до него; мина и покрай проснатите пред паметника, видя голия старец, видя и жената с розовия колан за жартиери.

Гледаше ги и сякаш ги откриваше отново: хора с парцаливи дрехи, увити в одеяла, младежа, жената, а ето и момичето, пък и оня старец… Като че ли ги беше срещала и преди, а сега ги виждаше отново живи, но по-различни, преминали през смъртта и завърнали се за нов живот, годни да изслушат нейните въпроси, да повдигнат глава от земята и да й дадат отговор, в който се крие тяхното ново познаване на света.

В тълпата пред паметника човекът с домашните пантофи бе опрял длани о земята. Стоеше наведен над голия старец, сякаш искаше да го покрие с тялото си. Неколцина от гвардейците, които се хранеха настрана, се доближиха и зачакаха да видят какво ще направи.

— Какво го е прихванало? — питаха се те.

Държейки велосипеда си, Ен-2 бе застанал на мястото, където човекът с пантофите си беше оставил количката. Беше достатъчно висок, за да вижда над гъстата тълпа мъртвите лица и гвардейците, но не можеше да види човека с пантофите, който бе клекнал. Виждаше танковете, русите момчета, които си играеха, голия старец, виждаше дори един от своите, Син божи, който си проправяше път сред тълпата; отново зърна Гракх, но искаше да види какво прави човекът с пантофите, а не успяваше.

Държейки все така колелото си, той се доближи, дори се качи на тротоара и забеляза някакво оживление сред гвардейците. Чу, че някой каза:

— Този го познавам, видях го тази нощ.

Ен-2 постави единия си крак на педала.

Кого от тази нощ са познали?

Някакъв човек с изплашено лице се дърпаше, хванат здраво от гвардейците, но не беше от другарите му през тази нощ. Слаб, тъмнолик, той беше същият оня, който преди малко бе минал покрай него със сини домашни пантофи и пълни шепи с кестени. Ен-2 се замисли как би могъл да му помогне.

Видя, че оня се отскубна и отскочи настрана, и веднага му хрумна да му даде своя велосипед.

Ала човекът със сините пантофи тичаше в погрешна посока, право към русите войници при единия танк; Ен-2 разбра, че е късно да му помогне; и в същия миг реши, че никога не би могъл да помогне на никого, че не би могъл да помогне на хората, и го обзе отчаяние; той бе отчаян и заради беглеца и му се искаше да загине заедно с него, да свърши с всичко това и да не мисли повече за хората, които загиват; но изведнъж сред тълпата, заобиколила в полукръг убитите, той зърна една жена, която не се бе обърнала да следи с поглед беглеца, а продължаваше да гледа мъртъвците, вдигнала глава, сякаш за нея нищо не бе загубено; тя бе погълната от желанието си да научи нещо от мъртъвците и лицето й бе въодушевено. Ен-2 позна Берта.