Елио Виторини
Човеци и нечовеци (50)

L.

Мъртвите на ларго Аугусто не бяха само петима; имаше и други на отсрещния тротоар, четирима на булеварда край Порта Витория, седем на площад Петте дни, в подножието на паметника.

Зад всяка редица мъртъвци бе поставен надпис: „Разстреляни за назидание“. Друго в надписите не се казваше, нито във вестниците. А сред убитите имаше и две момчета по на петнадесет години. Имаше и едно малко момиче, две жени и някакъв старец с бяла брада. Хората вървяха по ларго Аугусто, минаваха покрай Порта Витория, стигаха до площад Петте дни, гледаха мъртъвците по тротоарите, едни на слънце, други на сянка, и повече не искаха да знаят. Гледаха мъртвите лица, босите крака, обувките, гледаха черепите с кости по фуражките на постовете, които ги пазеха, и сякаш разбираха всичко.

Как? И ония две момчета по на петнадесет години ли? И малкото момиче ли? Именно като гледаха тия деца, те сякаш разбираха всичко, вече никой не се изненадваше от нищо, никой не търсеше обяснение, никой не грешеше.

Между хората беше и Гракх. Тук бяха Орацио и Метастазио, Сципион и Мамбрино. Движеха се поотделно, размесени в тълпата. Тук бяха Барка Тартаро, Ел Пасо, който мина и замина, Син божи, а също и Ен-2. Разбира се, на тях им беше най-ясно от всички. Ясно им беше защо между убитите има жени, защо има едно малко момиче, един старец и две момчета. Но изглежда, че и всички останали разбираха.

„Защо?“ — питаше се Гракх.

Една от жените беше увита в покривка за маса. Другата, просната под паметника, сякаш беше порасла след смъртта си в своето костюмче на капки. То се беше разтворило от гърдите до коленете й и откриваше розовия корсет, стар и мръсен, с провиснал жартиер. Защо онази жена лежеше увита в покривката? Защо бяха разстреляли малкото момиче, стареца, двете момчета, които бяха почти деца?

Старецът беше гол и само дългата бяла брада покриваше част от голотата на гърдите му. Лежеше по средата на седемте мъртъвци в подножието на паметника с посиняло голо тяло, почернели палци на краката, със сгърчени стави и черни колене, сякаш бяха го повалили гол, с оръжие, пронизващо със студ, а не с куршуми.

Двете момчета в сянка на тротоара на ларго Аугусто бяха под едно одеяло, с боси крака и сериозни лица, сякаш не бяха умрели като деца, в плач и страх, а като възрастни, като тия, до които се намираха.

А тях защо ги бяха разстреляли?

От мястото, където бе застанал, Гракх видя Орацио и Метастазио. С кого от двамата бе разговарял той вчера вечер?

С единия или с другия той бе разговарял вчера цялата вечер, той винаги разговаряше с всеки, когото срещнеше; той и сега разговаряше така, както разговаря човек с човек или пък си говори сам за неща, които знае, но на които търси нов отговор, необичаен отговор, при който разместването на думите, така или иначе, насочва нашето съзнание по друг път.

Гракх ги погледна от своето място — между него и тях лежаха мъртъвците — и в същия миг, когато той извърна към младежите побелялата си по слепоочията глава, на лицето, край устата му, се появи лека бръчка.

Орацио и Метастазио му отвърнаха почти по същия начин. Сякаш той бе запитал: „А тях защо са ги разстреляли?“ По същия начин и те свиха уста и сякаш му отвърнаха с въпроса: „А тях защо са ги разстреляли?“