Елио Виторини
Човеци и нечовеци (73)

LXXIII.

Син божи беше дребен човек, направо казано половин човек. И очите му бяха като на катеричка, не като на човек. Той се върна в хотела да поеме дежурството си и Ел Пасо — Ибарури, веднага го зърна от салона, където завършваше закуската си.

— Tome! El niño!^[1] — възкликна испанецът.

След десет минути той го повика в стаята си.

— Искаш ли да пийнеш? — попита го Ел Пасо.

— Не пия — отказа Син божи.

— Не пиеш ли? Боецът трябва да пие.

— Аз не. Никога не съм пил.

— Това не е добре, niño. Един боец трябва да пие.

Той пи, без да сваля поглед от Син божи.

— Трябва да се научиш.

— Не е нужно — отговори Син божи.

— Нужно е. Един боец, който не пие, не му върви.

— Досега ми е вървяло.

— И вярваш, че все ще ти върви? Ако не се научиш да пиеш, не винаги ще ти върви.

Син божи се усмихна:

— Лошо пожелание ми изказваш.

— Не, не. Пожелавам ти само да се научиш да пиеш. Дигни чашата с мен.

Син божи намокри устните си.

— Защо се върна? — запита го Ел Пасо. — Неразумно е, дето се върна.

— Никой не ми е казал да не се връщам.

— Аз се върнах и ти след мене. Не беше необходимо да се връщаме и двамата.

— Тук има много работа, преди да си отидем завинаги — заяви Син божи.

— Ya lo creo^[2] — каза Ел Пасо. — Но аз мога сам да се погрижа за това, не е ли така?

— Не знам — отвърна Син божи.

— Не знаеш? Не мога ли да се справя сам?

— Тук има много работа — отвърна Син божи.

Ел Пасо го погледна в очичките, които до преди малко се бяха взирали в мъртвите по тротоара и в арестувания човек с пантофите.

— Добре, но трябва да се научиш да пиеш — каза той и му бутна чашата в ръка. — Чукни се с мен!

Син божи отново само намокри устни в чашата и излезе от стаята. Слезе на първия етаж и отиде право при Капитан Блут.

Щом го чу, Капитан Блут наостри уши.

— Е, реши ли? — каза му Син божи.

— У-у! — отговори кучето.

— Давам ти двадесет и четири часа — рече Син божи.

Кучето сложи главата си на рамото му.

— Какво искаш да кажеш? — попита го Син божи.

Влезе капитан Клем.

— Какво правиш? Каква е тая игра?

— Говорим си — отвърна Син божи.

— Хайде, хайде! — викна офицерът. — Тези кучета не трябва да говорят, разбра ли, малки човече? Днес няма да им даваш нито кокали, нито вода.

Той отиде при кучето, повдигна бърната му и оголи зъбите му, като същевременно стисна така силно своите, че те изскърцаха, сякаш чупеше орехи в устата си.

— Обичаш ли кучета? — попита капитанът.

— Дали обичам кучета? Едни обичам, други — не. Обичам, но не всички кучета — отвърна Син божи.

— Кучетата не изменят, винаги са предани.

— Това не е най-добрата им черта — отвърна Син божи.

— Защо? — учуди се офицерът.

— Много просто, капитане. На добър човек — предано куче, на лош човек — пак предано куче.

— Тоест? — рече капитанът.

— А, нищо — отвърна Син божи.

— Но ти защо говориш с Блут?

— Блут ми харесва.

— Аха, харесва ти. Изглежда ти добро куче, а?

— Може и да е добро — каза Син божи.

— Лично аз — заяви офицерът — предпочитам моите кучета пред всички хора, които познавам.

— Мнозина мислят като вас.

— А ти не мислиш ли така? Не ги ли предпочиташ? — запита офицерът.

— Има хора, които предпочитам.

Офицерът го изгледа и поклати глава.