Елио Виторини
Човеци и нечовеци (70)

LXX.

— Вярно, да си приготвим нещо за ядене — каза Ен-2.

Отвори една врата.

— Тук е кухнята — рече той и й показа един шкаф, където имаше за ядене.

— Не сме си купили хляб, ще изтичам веднага — каза той.

Отново метна на рамо велосипеда си и излезе. Берта остана сама до прозореца да мисли за себе си и за оня другия; защо бе живяла с оня другия, каква му е била?

Каква му беше? Каква? Гледаше сините ледове на планините, зимния пейзаж на покривите под прозорците, голия Милано, блеснал на жълтото слънце, и виждаше цялото си минало. Думите на Ен-2 звучаха в ушите й, но тя се питаше каква е била на оня другия. Виждаше роклята зад вратата, също част от нея, останала тук от преди десет години, а от десет години тя бе с оня другия. Защо бе останала десет години с него?

Ен-2 се върна с хляба, но и с цветя, които постави на масата пред нея.

— За мене си била все това.

— Дори и цветята?

— Дори и цветята. Когато ги купувах, мислех за теб, като ги носех тук, пак мислех за теб.

Той я сграбчи за краката, повдигна я и я прегърна.

— Ти, ти, само ти!

Отнесе я на леглото и непрестанно я целуваше.

— Не — каза Берта.

— Не? Какво не? — запита Ен-2.

Берта обви главата му с ръце, целуваше го по врата, по лицето, по устата, но в същото време сякаш казваше „не“.

— Страх ме е — рече тя.

— Страх ли те е?

— Колкото и малко, все пак нещо ме е свързвало с онзи човек.

— И затова?

— Затова трябва да му говоря, трябва да му кажа нещо.

— Ще му кажеш, има време.

— Искам да му го кажа преди…

— Преди какво? Той винаги е знаел онова, което е било.

— Но не това, което е сега.

— Винаги е знаел какво има между нас.

— Но не както е сега. Това искам да му кажа.

— И искаш да му го кажеш преди?

— Моля те, позволи ми да му го кажа преди — рече Берта.

— Защо? Кой е той, та да му го казваш преди?

— Нека му го кажа преди.

— Но защо? — запита Ен-2. — Не си ли моя жена? Не искаш ли вече да си моя?

Той се бе отделил от нея и стоеше изправен.

— Не мога да разбера какво искаш да направиш и каква смяташ, че си била по-рано.

Берта седеше така, както я бе оставил, облегната на лакът, и сведе очи надолу. Сякаш я бе страх да погледне ледените планини през прозореца или цветята на масата, дрехата си от преди десет години или издигащия се дим сред развалините — сега нямаше да има смелост да погледне и мъртъвците в очите.

— Не е ли същото както преди? — попита Ен-2.

— Не, не е както е било винаги — отвърна Берта.

— Все така е. Откакто остави дрехата си, все същото е.

— Не, сега не е същото.

— Тогава дойде като днес и ми остави роклята си. Нищо не се е променило.

— Сега не е като тогава.

— Винаги си идвала по същия начин.