Елио Виторини
Човеци и нечовеци (58)

LVIII.

Едно камионче с войнишката дажба мина по ларго Аугусто и булеварда и раздадоха баките с храна. Гвардейците с череп и кости на баретите ядяха на слънце, други на сянка, по тротоарите, където бяха оставени да пазят.

Хората ги зяпаха, а двама младежи се погледнаха усмихнати и единият каза:

— Вкусно, а?

— Не е лошо — отговори един от ония.

— Какво ви слагат в канчето, месо ли?

— Месо, разбира се!

— И кокали ли?

— Какви кокали?

Голобрадо момче с мъртвешки череп на кепето се доближи до двамата младежи и показа канчето си.

— Има месо, сланина, фасул и картофи.

— Виждам — каза единият от младежите.

— Добре ни гледат — продължи голобрадото момче. — Сутрин ни дават хляб с масло и мармелад. — Устата на голобрадия беше пълна, но той имаше желание да разговаря. — Следобед също — хляб с масло и мармелад.

Докато той говореше, младежът се обръщаше да погледне вторачилата се в него тълпа. А гвардеецът с череп на кепето, все с пълна уста, каза:

— Вечер пък ни дават макарони и още някакво ястие.

— От сурово месо ли?

— Как сурово! Варено. Плюс плодове, сирене и вино.

— А този буламач, дето ви го дават по това никакво време, какво е?

— Буламач ли? Това е немско ястие. Има си тяхно име, ама аз не го знам как се казва. Вътре има и наденица.

— Виж ти!

— Всеки един от нас трябва да благодари на бога. Иначе в тия времена какво би правил? Иначе глад!

— Така си е.

Оня с черепа на кепето, без да престава да дъвче, повдигна брадата си и посочи към тълпата.

— Какво ядат тия? Ако не са червиви от пари, ще пукнат от глад!

Младежът отново се обърна и изгледа тълпата.

— Я кажи — каза голобрадият и сръга с лакът младежа, — искаш ли да служиш на отечеството и да живееш като владика?

— Какво искаш да кажеш? — попита го младежът.

— Ако искаш да постъпиш при нас, ще те препоръчам лично аз.

— Благодаря, благодаря.

Един от началствата с череп на кепето повика голобрадия:

— Я ти!

— Идвам — каза голобрадият, но преди да тръгне, се усмихна злобно на младежа и му подаде пълна лъжица от канчето.

— Опитай — предложи му той с пълна уста.

— Аз ли! — възкликна младежът. След това погледна другия младеж и каза сякаш на приятеля си, а не на голобрадия: — Да не съм човекоядец!

Макар с пълна уста, голобрадият избухна в смях:

— Ха-ха-ха…

— Какво има бе, идиот? — викна му началството от своето място.

— Ха-ха — кикотеше се голобрадият, — този казва, че не бил човекоядец.

Засмяха се и другите с череп и кости по кепетата, които бяха застанали по-далеч.

— Какво? — викна началникът.

— Казва, че не иска да хапне от това, защото не бил човекоядец.

Началникът се надигна, излезе напред и застана пред тълпата.

— Кой не е човекоядец?

Изкрещя повторно въпроса си, дъвчейки нахално, и направи нова крачка напред, сигурен, че тълпата ще отстъпи. Но тълпата не отстъпи.