Елио Виторини
Човеци и нечовеци (91)

XCI.

Ние казваме — човека. И мислим за поваления, за загиналия, за този, който плаче и е гладен, за зъзнещия от студ, за болния, за преследвания, за този, когото убиват. Мислим за обидата, която му е нанесена, мислим за неговото достойнство. За всичко, което в него е поругано, и за всичко онова, което го е правело щастлив. Това е човекът.

Но обидата какво е? Нейни жертви са човекът и светът. От кого е нанесена? А пролятата кръв, преследванията, подтисничеството?

Падналият може и да стане. Обиденият, подтиснатият може да се наведе и да вдигне веригите, които оковават краката му, да се въоръжи с тях, защото иска да се освободи, не да отмъсти. И това е свойствено на човека. А ГАП^[1] какво е? Не е ли ГАП човешката реакция на обидения и преследвания?

А обидата, сама по себе си какво е? По-различна ли е от човека, не идва ли и тя от него?

В наши дни съществува Хитлер. Какво е той? Не е ли човек? Неговите германци, нашите фашисти какво са? Не са ли хора? Можем ли да кажем, че техните дела не са свойствени на човека?

Разказваме за кучката Гудрун, за Капитан Блут. Какво са тия две кучета? А капитан Клем какво е? А полковник Джузепе-Мария? Префектът Пепино? А гвардеецът Манера, другите гвардейци?

Те са пред нас. Ние ги виждаме, знаем какво могат да кажат и какво могат да направят. И какво представляват техните думи и постъпки? Не са ли и те свойствени на човека? Не идват ли от човека?