Елио Виторини
Човеци и нечовеци (6)

VI.

В този момент Ен-2 стисна спирачката, повлече крак по бордюра и спря. Бяха по средата на булевард Семпионе.

— Слизай — рече й той.

— Какво става? — попита Берта. — Стигнахме ли?

— Не сме стигнали — отговори Ен-2.

Тя все още седеше на рамката, а той гледаше напред над главата й. Тогава и тя погледна напред, видя зимния блясък сред двете редици голи дървета, които нямаха край, и в ярката светлина, двеста метра по-надолу, видя спрян камион с блеснало срещу слънцето стъкло. Хора в черно бяха застанали неподвижни напреко на улицата, а в ръцете им лъщяха някакви бастуни.

— Хайка — каза Ен-2.

Берта скочи на земята.

— Не, качи се пак — каза й Ен-2.

От далечината покрай двете редици големи дървета се задаваха хора и носеха, насочени надолу, ония странни бастуни, които лъщяха. Берта разбра, че тия бастуни са пушки, и видя някакъв човек с голяма барета, който вървеше по средата на уличното платно в слънчевата утрин и обръщайки се на всяка крачка, размахваше над главата си дълъг черен бич, който се виеше и свистеше. Човекът крещеше нещо на другите, ръкомахаше, размахвайки високо черния си бич. Берта отново седна на рамката на велосипеда.

— Да идем до ъгъла на жилищата — каза й Ен-2. — Ще свърнем на първата пресечка и ще се върнем обратно.

Той караше, без да бърза; целият булевард Семпионе беше пуст под зимното слънце, със затворени магазини и кафенета, със залостени прозорци и угаснали, безмълвни руини: виждаха се само хората в черно. Трябваха им тридесет дълги секунди, за да стигнат до ъгъла; завиха, караха още пет секунди, за да влязат в пряката, и човекът с черния бич викна.

— Не се бой — каза й Ен-2, — не се страхувай, ако стрелят.

Щом влязоха в улицата, той забърза, скоро мина на отсрещния ъгъл и сякаш из целия град се носеше само дрезгавият вой на човека с черния бич.

В дъното на пряката се мярнаха неподвижни хора с пушки, като ония по булеварда. Видяха неподвижни хора с пушки и на успоредната на булеварда, по която завиха, за да се върнат назад. Но не се чу никакъв изстрел, нито шумът на трамваите, нищо не се чуваше освен заглъхващия вече в далечината дрезгав глас на оня мюезин — човека с черния бич.

— Този човек е Черното куче — каза Ен-2. — Видя ли го?

— Да — отвърна Берта. — Но и тук е завардено.

— Няма значение — отговори Ен-2. — Сега отново ще пресечем булеварда, а после ще идем в една къща.

— Твоя къща ли?

— В къща на приятели, в едно скривалище.

Той въртеше педалите бързо, завиха отново, пресякоха булеварда с наведени глави и влязоха в отсрещната пряка.

Берта не гледаше къде я води Ен-2.