Елио Виторини
Човеци и нечовеци (51)

LI.

Но сред убитите имаше и едно малко момиче.

Лежеше по-надолу между другите четирима, които бяха на булеварда; нямаше повече от единадесет-дванадесет години. Лицето й беше като на другите, не приличаше на умряло дете, сякаш в краткото време от залавянето й до разстрела тя изведнъж бе остаряла. Главата й бе наклонена към убития до нея, почти откъсната от врата от гъстия картечен откос, а косите й — сплъстени в кръв; нейното сериозно лице гледаше сериозното лице на мъжа, обърнат леко към нея.

Защо са разстреляли и нея?

Гракх видя още един от тия, с които се бе запознал вчера вечерта — дребния Син божи, и за миг насочи към него непрестанния си разговор. Като обърна към него побелялата си по слепоочията глава, той го загледа настойчиво и над устата му пак се появи внезапно същата бръчка. Син божи понечи да тръгне към Гракх, но се отказа и остана на мястото си.

„Ами нея защо?“ — питаше Гракх. И Син божи му отвърна по същия начин, като го погледна; отговори му със същия въпрос: „Ами нея защо?“

„Защо ли? — възкликна малкото момиче. — Как защо? И ти, и всички знаете защо. Всички го знаем. А ти още питаш?“

Момичето заговори с мъжа, който бе проснат до него.

„И още питат защо! — каза му тя. — Нима не знаят?“

„Да, да — отвърна мъжът. — И аз знам. И всички ние знаем.“

„А нима те не знаят? — рече момичето. — Те също знаят защо.“

„Вярно“ — каза си Гракх. Той знаеше защо и отговорът се четеше по лицата на мъртвите. Този, който бе стрелял срещу тях, бе попаднал точно в целта. Улучвайки едно малко момиче и един старец, двама юноши на петнадесет години, една жена и друга жена — той бе намерил най-добрия начин да удари човека. Да го удари там, където човекът е най-слаб — в неговото детство, в неговата старост, там, където реброто му е извадено и разкрито сърцето, там, където той е най-много човек. Този, който бе стрелял, е искал да бъде звяр, да изплаши човека. Нима не е искал да го изплаши? А според звяра този е най-добрият начин да всее страх у човека.

Ала никой сред тълпата не изглеждаше изплашен.

Изплашен ли бе Гракх? Или Син божи? Изплашени ли бяха Сципион, Барка Тартаро? Не, те не можеха да се изплашат. А можеше ли да се изплаши Ен-2? Не, и той не можеше да се изплаши. И всеки човек, който беше сред тълпата, също така не бе изплашен. Щом зърнеше мъртъвците, всеки започваше да разбира нещата, както ги бяха разбрали те, и ставаше безстрашен като тях. И всеки би могъл да бъде заедно с тях вчера вечерта. И всеки би могъл да разговаря с Гракх.

Гракх наистина разговаряше с всеки.

Той стоеше пред мъртъвците и ако някой срещнеше погледа му, на лицето му веднага се появяваше оная бръчка над устата. „Ти питаш «защо»?“ Гракх сякаш казваше на всеки: „Ти питаш «защо»?“

„Да — отвръщаше другият. — Разбира се, че питам. Нима нямам право да питам?“

„Можеш да питаш, ако искаш“ — казваше Гракх.

„А жената защо са я разстреляли? Ето какво питам. Защо са разстреляли жената?“

„Ами малкото момиче?“ — питаше втори.

„А тия две момчета?“ — добавяше трети.

Тогава Гракх казваше: „Ами този мъж? Него защо са го разстреляли?“

Лицето на мъжа не се виждаше, виждаха се само дългите му мускулести крака на човек в разцвета на силите си; обувките му бяха обути без чорапи, а нагоре бе по гащета и риза; ръцете му бяха с посинели китки и свити юмруци като на човек, който стиска зъби. А на лицето му бе метнато сако.

Защо? Убийците сякаш искаха да прикрият своето предателство спрямо него; жестоко предателство, извършено срещу този мъж в разцвета на силите си.

„Ами този мъж защо?“ — питаше Гракх.

А неговият събеседник отвръщаше: „Да, защо?“

Така Гракх питаше за всеки мъртвец. Над устата му се появяваше все същата бръчка, той гледаше събеседника си, а оня му отвръщаше по същия начин.

Всеки един от мъртвите беше като малкото момиче, невинен и безстрашен. За всеки поотделно нямаше отделен отговор. И ако трябваше да се намери нов отговор, слова, които да събудят нашето съзнание и да го насочат правилно, то въпросът „защо“ би трябвало да се зададе за всички тях заедно.

Защо бяха убили тези хора?