Елио Виторини
Човеци и нечовеци (10)

X.

— Какво? — извика Ен-2.

Селва взе палтото си от масата, където бе оставено, дигна куфара от земята и излезе.

— Берта? — извика пак Ен-2, повдигна лицето й и целуна сълзите, потекли по устните й.

— Защо не ме потърси толкова месеци? — рече Берта. — Как можа да си отидеш и повече да не ме потърсиш? Как можа да останеш толкова време сам? С оня призрак, дрехата зад вратата. Как можа?

— А ти? А ти защо не ми се обади? — каза Ен-2.

— Теб те арестуваха през май — отговори Берта.

— Да, през май беше — каза Ен-2.

— И те държаха до средата на август — продължи Берта.

— Вярно е, пуснаха ме в средата на август.

— Аз всеки ден стоях пред вратата на затвора — рече Берта.

— Ти? Ти самата, а не твоята дреха?

— Да, аз. Не усещаше ли, че бях именно аз?

— Тогава ти бях сърдит — отговори Ен-2.

— А защо? Как можа да ми се разсърдиш? А когато излезе, защо не ми се обади? Как можа да не ме потърсиш?

— В затвора пишех името ти по стената — промълви Ен-2.

— Но аз бях там, пред вратата. Как можа да не ме потърсиш?

— Опитах се да те потърся, но къщата ти беше разрушена.

— Търсил си ме? Наистина ли си ме търсил?

— Още ти бях сърдит, но те потърсих.

— Сега сме януари — каза Берта.

— Да, януари, зима — рече Ен-2.

— И от средата на август до днес ти ме търсеше?

— От средата на август досега — отвърна Ен-2.

— И не можа да ме откриеш?

— Търсих те, без да те потърся — отвърна Ен-2. — Но и друго не правех, дори не работех.

— Откога започна да работиш отново? — попита го Берта.

— От преди няколко седмици, малко преди Коледа — отговори Ен-2.