Елио Виторини
Човеци и нечовеци (9)

IX.

— Аз не знам — отговори Берта.

— Казваш, че не знаеш. Но ти знаеш. Има ли човек да не знае? — учуди се Селва.

— Знае, знае — рече Ен-2 и очите му продължаваха да искрят.

— Знам, че знае — каза Селва, — както и ти самият. И двамата го знаете, но не сте щастливи.

— Сигурна ли си, че не сме щастливи?

— Сигурна съм. Не сте.

Старата Селва отново се обърна към момичето:

— Нали, момиче, не си щастлива?

Берта остана мълчалива под настойчивия поглед на Селва.

— Не, не си — повтори Селва. — Отиваш си в къщи. И какво правиш? Влизаш в стаята си. И там какво?

Берта не отговаряше.

— Какво правиш в стаята си? Лягаш си в леглото. Тогава? Случва ли ти се нещо, когато си в леглото? Нищо не ти се случва. Дори не можеш да заспиш.

— Не може да спи ли? — попита Ен-2.

— Не може да спи. Ляга в леглото си, а нищо не й се случва, няма нищо… Има само един призрак.

— Така ли? — обърна се Ен-2 към Берта. — Какъв призрак има при теб?

Берта не отговаряше.

— И с тебе е същото — каза му Селва. — Какво имаш в къщи? Какво имаш в стаята си? Нямаш нищо.

— Нищо ли нямам?

— Още по-лошо. Една дреха, окачена зад вратата.

— Дреха, окачена зад вратата ли?

— Виждала съм я. Една женска дреха зад вратата.

— Чуваш ли какво разправя Селва? — обърна се Ен-2 към Берта.

— Да — каза Берта.

— Казва, че у дома зад вратата виси женска дреха.

— Да — отвърна Берта.

— Не сте щастливи — рече им Селва. — Тя си няма другар и ти си нямаш другарка. Вие не сте щастливи.

— Престани, Селва! — викна Ен-2.

— Вие сте хора, които живеят с призраци.

— Смяташ, че Берта си няма другар?

— Няма.

— Тридесет и шест годишна съм — каза Берта.

— Какво значение има това? — отвърна Селва. — Може да имаш и тридесет и шест деца, но си нямаш другар, никога не си имала.

— Много си самонадеяна, Селва — каза Ен-2.

— Самонадеяни сте вие! Искате да работите за щастието на хората, а не знаете какво им е нужно, за да бъдат щастливи. Може ли да работите за това, без вие да сте щастливи?

Ен-2 се надигна от дивана, където бе седнал с Берта, и се приближи до красивата старица.

— Селва — рече й той, — днес съм щастлив.

— Така ли? — възкликна Селва.

Тя седеше изправена на един стол и дръпна малко назад нежната си глава с побелели коси, за да може да го гледа в очите.

— Да — каза той и след това продължи, — това е най-прекрасната зима, която сме имали от хилядо деветстотин и осма година.

— Само днес ли? — попита Селва.

— Днес — отговори Ен-2.

— От хилядо деветстотин и осма ли? — попита пак Селва.

— От тридесет и шест години — каза Ен-2.

Тогава Селва сведе поглед и сивите й очи се спряха върху Берта.

— Но това момиче плаче! — каза тя.